— Как е майка ти? Надявам се, че не е сериозно болна.
— О, не, просто стомашно неразположение — поне тя така казва. — Бриана се смръщи за миг, после се обърна към него и положи леко ръка на крака му. Той усети как мускулите от коляното до слабините му потрепват и с големи усилия се концентрира върху думите ѝ. Тя още говореше за майка си. — … мислиш ли, че е добре? — довърши Бриана. Поклати глава и мед блесна сред вълните на косата ѝ дори в сумрачната кола. — Не знам, изглежда ми ужасно напрегната. Не точно болна, по-скоро сякаш се тревожи за нещо.
Роджър внезапно усети тежест в стомаха.
— Може би просто защото се е откъснала от работата си. Сигурен съм, че всичко ще е наред. — Бриана се усмихна с благодарност, когато спряха пред малката каменна къща на госпожа Томас.
— Беше чудесно, Роджър. — Докосна го леко по рамото. — Но не беше от полза за проекта на мама. Мога ли да ти помогна с по-трудоемката работа?
Това значително подобри настроението му и той се усмихна.
— Мисля, че може да се уреди. Искаш ли да дойдеш утре, за да прегледаме гаража заедно? Щом искаш мръсна работа, няма да намериш нищо по-добро.
— Чудесно. — Тя се усмихна и се облегна на колата, за да го погледне. — Може би мама също ще иска да помогне.
Той усети как лицето му се сковава, но продължи да се усмихва любезно.
— Разбира се. Чудесно. Дано.
Все пак Бриана дойде сама в имението на следващия ден.
— Мама е в обществената библиотека — обясни тя. — Преглежда стари телефонни указатели. Опитва се да открие един свой познат.
Сърцето на Роджър пропусна удар. Той беше прегледал телефонния указател на Преподобния предишната вечер. Имаше трима местни с името „Джеймс Фрейзър” и още двама с други първи имена, но с инициал Дж, преди фамилията.
— Е, надявам се да го открие — рече той, опитваше се да звучи небрежно. — Ти сигурна ли си, че искаш да помогнеш? Това е скучна и мръсна работа. — Погледна я със съмнение, но тя кимна и изобщо не изглеждаше обезсърчена.
— Знам. Понякога помагах на татко, ровех из стари регистри и откривах бележки под линия. Пък и нали е за проекта на мама; поне с това мога да ти помогна.
— Добре. — Роджър погледна бялата си риза. — Нека се преоблека и ще идем да проверим.
Вратата на гаража изскърца, изстена, после се предаде пред неизбежното и внезапно се втурна нагоре сред вой на пружини и облаци прах.
Бриана се разкашля и размаха ръце пред лицето си.
— Уф! Откога никой не е влизал тук?
— От векове, предполагам — отвърна разсеяно Роджър. Освети с фенерчето вътрешността на гаража, като за кратко озари купчините картонени кашони и дървени касетки, стари пътнически сандъци, облепени с олющени етикети, и безформени, покрити с брезент форми. Тук-там в сумрака стърчаха крачета на преобърнати мебели като скелетите на малки динозаври, подаващи се от скални формации.
Сред вехториите имаше нещо като пролука; Роджър тръгна натам и изчезна в истински тунел от прах и сенки, единствено бледата точица, която проблясваше по тавана, показваше напредъка му. Накрая нададе победен вик, хвана люлеещия се от тавана шнур на лампата и гаражът внезапно се озари от блясъка на огромна крушка.
— Насам — каза Роджър, като внезапно се появи отново и хвана Бриана за ръка. — Отзад има малко свободно пространство.
До стената имаше стара маса. Вероятно преди бе стояла в трапезарията на преподобния Уейкфийлд, но очевидно беше претърпяла няколко последователни превъплъщения като кухненска маса, тезгях за инструменти, дърводелско магаре и маса за рисуване, преди да се установи в това прашно светилище. Над нея имаше покрит с паяжини прозорец и мътната светлина, която проникваше през него, осветяваше одрасканата и оплескана с боя повърхност.
— Можем да работим тук — каза Роджър, издърпа един стол от бъркотията и го поизбърса с голяма носна кърпа. — Седни, а аз ще опитам да отворя прозореца, иначе ще се задушим.
Бриана кимна, но вместо да седне, започна да рови из най-близките купчини с боклуци, докато Роджър дърпаше кривата рамка на прозореца. Чуваше я зад гърба си как чете етикетите на кашоните.
— Тук са от 1930-33, а тук от 42–46. Какво е това?
— Дневници — каза Роджър, който сумтеше, опрял лакти на мръсния перваз. — Баща ми — Преподобният — винаги си водеше дневник. Пишеше в него всяка нощ след вечеря.
— Явно е имал доста за писане. — Бриана свали няколко кашона, за да прегледа следващия слой. — Тук има кутии с имена — „Кърс”, „Ливингстън”, „Балнаин”. Енориаши?