— Не, селища. — Роджър преустанови задъхан усилията си, и избъpca чело и остави мръсна следа по ръкава си. За щастие и двамата бяха със стари дрехи, подходящи за ровене из боклуци. — Това сигурно са бележки за историята на планински селища. Някои от тези кутии се превърнаха в книги; намират се в туристическите магазини из цяла Северна Шотландия.
Обърна се към таблото за инструменти, на което висяха най-различни разнебитени такива, и избра голяма отвертка за подкрепление при атаката му над прозореца.
— Търси кутии с надпис „Енорийски регистри” — посъветва я той. — Или с имена на села от околностите на Брох Туарах.
— Не знам никакви села в тези околности — изтъкна Бриана.
— О, вярно, забравих. — Роджър пъхна върха на отвертката между ръбовете на рамката и мрачно зачопли слоевете стара боя. — Търси имената Брох Морда… и… Марианан… и… о, Сейнт Килда. Има и други, но за тези знам, че са имали църкви, които са вече затворени или съборени.
— Добре. — Бриана отметна един висящ брезент, внезапно изпищя и отскочи назад.
— Какво? Какво има? — Роджър се извърна от прозореца с готова за бой отвертка.
— Не знам. Нещо се шмугна встрани, когато докоснах брезента — рече Бриана и той свали облекчен оръжието си.
— О, най-вероятно е мишка. Може би плъх.
— Плъх! Ама има ли плъхове тук? — разтревожи се Бриана.
— Е, надявам се да няма, защото иначе ще са изяли регистрите, които търсим — отвърна Роджър. Подаде ѝ фенерчето. — Ето, осветявай тъмните места, поне няма да те хванат неподготвена.
— Много благодаря. — Бриана взе фенерчето, но гледаше с известна неохота купчините кашони.
— Хайде, давай — каза Роджър. — Или искаш да съчиня на момента някоя миша сатира?
Бриана се усмихна широко.
— Каква е тази миша сатира?
Роджър не отговори веднага, защото пак се захвана с прозореца. Бута го с всички сили, докато накрая той поддаде с раздиращо въздуха скърцане и живителен хладен полъх нахлу през пролуката.
— Господи, така е по-добре. — Роджър започна да си вее театрално с ръце, като се усмихваше на Бриана. — Е, ще се захващаме ли?
Тя му подаде фенерчето и отстъпи.
— Какво ще кажеш ти да намираш кашоните, а аз да ги преглеждам? И какво е миша сатира?
— Страхливка! — Наведе се да рови под брезента. — Мишата сатира е стар шотландски обичай; ако в къщата или обора има плъхове или мишки, можеш да ги прогониш, като съчиниш поема или песен, в която обясняваш на плъховете колко лоша е храната тук и колко хубава се намира на някое друго място. Казваш им къде да идат и как да стигнат дотам, и се предполага, че ако стихотворението е достатъчно добро, те ще го направят.
Той извади кашон с надпис „Якобити, разни” и го отнесе на масата, като пееше:
Ей, плъхове, вий пълчища сте цели,
ако толкоз много сте огладнели,
да знайте, че котки тук са стража.
Друго място аз ще ви кажа.
Остави кашона с трясък, поклони се в отговор на кикота на Бриана, обърна се към купчините и продължи гръмогласно:
Вървете при Кембъл, там има градина,
но няма котка, спокойно, гадини.
Там ще плюскате чак до насита,
тъй че веднага оттук се омитайте.
Бриана изсумтя одобрително.
— Сега ли го измисли?
— Разбира се. — Роджър сложи със замах още един кашон ми масата. — Една добра миша сатира винаги трябва да е оригинална. — Хвърли поглед към стегнатите редици от кашони.
След това представление не би трябвало да е останал и един плъх на мили[1] наоколо.
— Добре. — Бриана извади джобно ножче и разряза тиксото на най-горния кашон. — Трябва да изрецитираш една и в нашия пансион; мама е сигурна, че в банята има мишка. Нещо е изгризало сапуна ѝ.
— Само Господ знае какво е нужно, за да прогониш мишка, която яде сапун; това е отвъд моите жалки способности. — Извади една опърпана кръгла възглавница иззад паянтова купчина със стари енциклопедии и се тръшна до Бриана. — Ето, ти поемаш енорийските регистри, те са по-четливи.
Цяла сутрин работиха в дружеска атмосфера, от време на време попадаха на интересни пасажи, на някоя люспеница и на облаци прах, но не откриха нищо особено ценно за проекта.
— Най-добре скоро да спрем за обяд — каза накрая Роджър. Изобщо не му се връщаше в къщата, където щеше да стане обект на произвола на Фиона, но стомахът на Бриана беше започнал да къркори почти толкова силно, колкото и неговия.