— Добре. Ще поработим още след обяда, ако не си твърде уморен. — Бриана стана и се протегна, а юмруците ѝ почти достигнаха гредите на тавана. Тя избърса ръце в крачолите на джинсите си и се гмурна между купчините кашони.
— Хей! — Спря рязко до вратата. Роджър, който я следваше, закова рязко и носът му почти се удари в темето ѝ.
— Какво има? Пак ли плъх? — С удоволствие забеляза, че слънцето озарява дебелата ѝ плитка с медни и златни проблясъци. Около нея имаше златен ореол от прах, следобедната светлина очертаваше дългоносия ѝ профил и той си помисли, че тя изглежда почти средновековно. Дамата на Архивите.
— Не! Виж това! — Посочи един кашон в средата на купчината. На него с решителния почерк на Преподобния в черно беше изписана само една дума: „Рандал”.
Роджър усети пробождане на въодушевление и тревога. Бриана беше искрено развълнувана.
— Може би вътре е онова, което търсим? — възкликна тя.
— Мама каза, че татко също се е интересувал от този въпрос, може да е питал Преподобния за него.
— Вероятно. — Роджър потисна внезапния ужас, който го връхлетя при вида на името, и клекна, за да извади кашона от леговището му. — Ще го занеса в къщата и ще го прегледаме след обяда.
Кашонът, който отвориха в кабинета на Преподобния, съдържаше странен асортимент. Имаше стари циклостилни копия на страници от няколко енорийски регистъра, два-три военни регистъра, няколко писма и случайни документи, тънка тетрадка със сиви картонени корици, пакет престарели фотографии със завити крайчета и корава папка с името „Рандал”.
Бриана я отвори.
— О, това е фамилното дърво на татко! — възкликна тя.
— Виж. — Подаде папката на Роджър. Вътре имаше два листа дебел пергамент, на които бяха начертани вертикални и хоризонтални линии. Началната година беше 1963-та, а последният запис, в дъното на втората страница, гласеше:
Франк Улвертън Рандал, ж. Клеър Елизабет Бюшамп, 1937 г.
— Написал го е преди да се родиш — промърмори Роджър.
Бриана надничаше над рамото му, докато пръстът му следеше бавно линиите на генеалогичната таблица.
— Вече съм го виждала; татко имаше копие в кабинета си. Често ми го показваше. Само че там ме пишеше накрая. Това сигурно е по-ранно копие.
— Може би Преподобният е правил проучване за баща ти. Подаде ѝ папката и взе един документ от купчината на бюрото.
— О, тук има наследство за теб! — Прокара пръст по релефния герб в горната част на листа. — Повиквателна за армията, подписана от Негово Величество крал Джордж II.
— Джордж Втори? Господи, това е отпреди Американската революция.
— Доста преди нея. Датата е от хиляда седемстотин трийсет и пета. На името на Джонатан Улвъртън Рандал. Познато ли ти е?
— Да. — Бриана кимна и няколко кичура паднаха над лицето ѝ. Тя ги отметна небрежно назад, после взе писмото. — Татко понякога го споменаваше; един от малкото му предци, за които знаеше повече. Бил е капитан в армията, която се е била срещу принц Чарли в Калоден. — Тя погледна Роджър, примигвайки. — Мисля, че дори е убит в битката. Надали е погребан там, нали?
Роджър поклати глава.
— Не мисля. Именно англичаните са почистили полето след битката. Откарали са своите мъртви у дома, за да бъдат погребани там… поне офицерите.
Не можа да продължи с огледа заради внезапната поява на Фиона, която носеше пухената бърсалка като бойно знаме.
— Господин Уейкфийлд — извика тя. — Един човек дойде да вземе пикапа на Преподобния, но не може да го подкара. Пита ще му помогнете ли, а?
Роджър се сепна виновно. Беше носил акумулатора за преглед в сервиз и той още си стоеше на задната седалка на неговия морис. Нищо чудно, че пикапът не палеше.
— Трябва да се оправя с това — каза на Бриана. — Опасявам се, че може да отнеме известно време.
— Няма проблем. — Тя му се усмихна и сините очи се присвиха до триъгълничета. — Аз трябва да тръгвам. Мама сигурно вече се е прибрала; мислехме да се отбием до Клава Каирнс, ако има време. Благодаря за обяда.
— Удоволствието беше мое — на Фиона също. — Роджър изпита леко съжаление, че не може да ѝ предложи да иде с нея, но дългът зовеше. Озърна се към пръснатите по бюрото документи, после ги награби и ги върна в кашона.
— Така. Всичко тук е за твоето семейство. Вземи го. Може би майка ти ще се заинтересува.
— Наистина ли? Благодаря, Роджър. Сигурен ли си?
— Абсолютно. — Той внимателно постави папката с генеалогичната таблица отгоре. — О, чакай. Може би все пак не всичко. — Крайчето на сивата тетрадка стърчеше под повиквателната, той я издърпа и оправи разместените листи в кашона. — Това прилича на дневник на Преподобния. Нямам представа как се е озовал тук, но най-добре да го сложа при останалите. Историческото дружество ги иска всичките.