— Разбира се. — Бриана беше станала да си тръгва и стискаше кашона до гърдите си, но се поколеба и го погледна. — А искаш ли… искаш ли да дойда пак?
Роджър се усмихна. В косата ѝ имаше паяжини, а на носа ѝ — дълга ивица мръсотия.
— Много искам. Значи ще се видим утре?
Мисълта за дневника на Преподобния не напускаше Роджър, докато бе зает с досадната задача да подкара стария пикап и последвалото посещение на оценителя на мебели, който трябваше да отдели ценните антики от боклуците и да им определи цена за търг.
Заниманията с вещите на Преподобния изпълваха Роджър с меланхолия. Все пак той разглобяваше собствената си младост, освен че разчистваше ненужни вехтории. Когато седна в кабинета след вечеря, не можеше да определи дали любопитството му към семейство Рандал го накара да задържи дневника, или това бе просто порив да запази някаква крехка връзка с човека, който беше негов баща толкова много години.
Дневниците бяха водени педантично, равните мастилени редове отбелязваха всички важни събития в енорията и обществото, от което Преподобният Уейкфийлд дълго време беше част. Докато разлистваше простата сива тетрадка, Роджър отново видя Преподобния: плешивата глава лъщеше на светлината на настолната му лампа, докато той прилежно изписваше случилото се през деня.
— Това е дисциплина — беше обяснил веднъж на Роджър. — Има голяма полза да правиш редовно нещо, което подрежда ума. Католическите монаси имат служби в установени часове всеки ден, свещениците имат своите требници. Опасявам се, че на мен ми липсва уклон към подобна пълна отдаденост, но записването на случките от деня ми помага да си подредя мислите и след това изричам вечерните си молитви със спокойно сърце.
Спокойно сърце. На Роджър му се искаше да го постигне, но спокойствието не го бе навестявало, откакто откри онези статии в бюрото на Преподобния.
Отвори тетрадката наслуки и бавно разгърна страниците, търсеше споменаване на името „Рандал”. На корицата беше написано — януари-юни, 1948 г. Това, което беше казал на Бриана за Историческото дружество, беше истина, но основният мотив да задържи дневника беше друг. През май 1948 г. Клеър Рандал се беше завърнала след мистериозното си изчезване. Преподобният познаваше добре семейство Рандал и подобно събитие със сигурност би намерило място в дневника му.
И наистина, записът беше от 7 май:
Тази вечер посетих Франк Рандал; заради случилото се с жена му. Толкова разстройващо! Видях я вчера — крехка, гледа някак втренчено — и ми стана неловко да стоя при нея, горката жена, макар че говореше свързано.
Това, което е преживяла, е достатъчно да извади всеки от релси — каквото и да е то. Носят се отвратителни слухове — твърде неразумно от страна на доктор Бартоломю да спомене, че е бременна. Много е тежко за Франк, и за нея, разбира се! Сърцето ми се къса заради тях.
Госпожа Греъм е болна тази седмица — можеше да избере по-подходящ момент; следващата седмица е благотворителната разпродажба и верандата е пълна със стари дрехи…
Роджър прелисти бързо страниците, търсеше следващото споменаване на Рандал и го откри по-късно същата седмица.
10 май — Франк Рандал на вечеря. Правя всичко по силите си да ме виждат по-често с него и с жена му; седя при нея по час почти всеки ден с надеждата да потуша някак клюките. Вече става съвсем неприятно; носи се мълва, че е полудяла. Доколкото познавам Клеър Рандал, мисля, че това я обижда повече, отколкото фактът, че я смятат за неморална — но трябва да е все едно от двете, нали?
Няколко пъти се опитах да говоря с нея за преживяното, но тя не казва нищо. Говори за всичко останало, но винаги имам чувството, че мисли за друго.
Да не забравя да спомена в неделната си проповед за вредата от сплетните. Макар да се страхувам, че само ще влоша нещата, като привлека вниманието към случая.
12 май… Не мога да се отърва от усещането, че Клеър Рандал няма психически проблем. Чула е мълвата, разбира се, но нищо в поведението ù не подсказва, че е нестабилна.
Смятам, че крие ужасна тайна и е твърдо решена да я опази. Поговорих — предпазливо — за това с Франк; той е резервиран, но аз съм убеден, че му е казала нещо. Опитах се да им покажа, че искам да им помогна, всячески.