14 май — визита от Франк Рандал. Много объркваща. Помоли ме за помощ, но не разбирам защо иска нещо, което вече има. Изглежда много важно за него; едва сдържаше нервите си, изглеждаше напрегнат като пружина. Страхувам се от момента, когато тя ще се освободи — ако такъв настъпи.
Клеър вече е в състояние да пътува и той възнамерява да я върне в Лондон тази седмица. Уверих го, че ще му пиша за евентуални резултати на адреса му в университета; без да споменавам нищо на жена му.
Имам няколко интересни документа за Джонатан Рандал, но не мога да си представя какво място има той в печалната история на своя потомък. Колкото до Джеймс Фрейзър, както казах на Франк, нямам никакво понятие, той е пълна мистерия.
Пълна мистерия. И не само в едно отношение, помисли си Роджър. Какво ли беше поискал Франк Рандал от Преподобния? Да научи всичко възможно за Джонатан Рандал и Джеймс Фрейзър, очевидно. Значи Клеър е казала на съпруга си за Джеймс Фрейзър — ако не всичко, поне нещо.
Но какво можеше да свързва един капитан от английската армия, загинал при Калоден през 1746 г., и мъжа, чието име изглеждаше неразривно свързано с мистерията около изчезването на Клеър през 1945 г, и последвалото раждане на Бриана?
Остатъкът от дневника беше изпълнен с обичайните случки в енорията; хроничното пиянство на Дерик Гоуен довело дотам, че въпросният енориаш бил изваден от река Нес, която подмятала трупа му в края на май; скоростната венчавка на Маги Браун и Уилям Дънди месец преди кръщенето на дъщеря им Джун; апендектомията на госпожа Греъм и опитите на Преподобния да се справи с последвалия прилив от ястия, приготвени от щедрите дами от енорията. Хърбърт, тогавашното куче на Преподобния, явно се беше облагодетелствал най-много от тях.
Докато четеше страниците, Роджър усети, че се усмихва, чуваше как интереса на Преподобния към неговото паство отново оживява в думите на стария свещеник. Докато разлистваше и четеше наслуки, едва не го пропусна — последния запис, свързан с молбата на Франк Рандал.
18 юни — получих кратка бележка от Франк Рандал, с която ме известява, че се безпокои за здравето на жена си. Бременността протичала с усложнения и той се надява да се моля за нея.
Писах му, че ще го направя и им изпращам най-добрите си пожелания. Приложих и информацията, която бях събрал дотук за него; нямам престава за какво му е, но той сам ще си реши. Казах му и за изненадващото ми откритие — гробът на Джонатан Рандал в Сейнт Килда — и го попитах дали иска да му изпратя снимка на надгробния камък.
И това беше всичко. Името „Рандал” вече не се споменаваше, нито „Джеймс Фрейзър”. Роджър остави книгата и започна да масажира слепоочията си; разчитането на наклонения почерк му беше докарало леко главоболие.
Дневникът потвърди подозренията му, че мъж на име Джеймс Фрейзър е замесен в тази история, но загадката си оставаше все така непроницаема. Какво общо имаше, за бога, Джон Рандал, и защо, по дяволите, беше погребан в Сейнт Килда? В повиквателната пишеше, че е роден в графство Съсекс; как така се е озовал в затънтено църковно гробище в Шотландия? Да, не беше много далеч от Калоден — но защо не го бяха откарали в Съсекс?
— Ще желайте ли още нещо, господин Уейкфийлд? — Гласът на Фиона го извади от безплодните размишления. Той изправи гръб, примигвайки, и видя, че тя държи метла и парцал.
— Какво? А, не. Благодаря, Фиона. Но какво правиш с това? Нали не чистиш посред нощ?!
— Заради дамите от настоятелството — обясни Фиона. — Не помните ли, че им разрешихте да проведат редовната си месечна среща тук утре? Реших да поразтребя малко.
Дамите от настоятелството? Роджър потрепна при мисълта за четиридесет излъчващи съчувствие домакини, които ще връхлетят имението като лавина от туид и култивирани перли.
— Ще пийте ли чай с дамите? — попита Фиона. — Преподобният винаги го правеше.
Мисълта да забавлява едновременно Бриана Рандал и дамите от настоятелството беше непосилна за него.
— А, не! Аз… утре имам ангажимент. — Ръката му се отпусна на телефона, полузаровен сред наносите по писалището на Преподобния. — Би ли ме извинила, Фиона? Трябва да се обадя.
Бриана влезе в спалнята, усмихваше се. Вдигнах глава от книгата си и извих питащо вежда.
— Обаждане от Роджър?
— Как разбра? — Като че ли се сепна, но после се усмихна и свали халата. — О, защото само него познавам в Инвърнес, нали?