— Надгробната плоча на Джонатан Рандал е тук, така ли? — Тя махна с ръка към гробището, което се виждаше зад портата. — Мама много ще се изненада!
— Аха, предполагам. Аз също още не съм я виждал. — Той се надяваше изненадата да е приятна. Когато вечерта беше споменал по телефона на Бриана за надгробния камък, тя прояви голям ентусиазъм.
— Чувала съм за Джонатан Рандал — каза му сега. — Татко му се възхищаваше; казваше, че той е единственият интересен човек в рода ни. Предполагам, че е бил добър войник; татко имаше много негови почетни грамоти и други неща.
— Така ли? — Роджър погледна назад, търсеше Клеър. — Майка ти дали има нужда от помощ с пресата за растения?
Бриана поклати глава.
— Не. Просто откри по пътеката растение, на което не можа да устои. Ще се появи след малко.
Беше тихо. Дори птичките се бяха умълчали с наближаването на пладнето и тъмните вечнозелени дървета, които обрамчваха платото, бяха притихнали — нямаше вятър, който да разлюлее клоните им. Без грубите белези на пресни гробове или цветните флагове на изкуствени цветя като доказателство за скорошна скръб, гробището излъчваше само покоя на отдавна отишлите си. Освободен от усилието и мъките, единствено фактът на техния живот бе останал като утешително човешко присъствие по тези самотни и пусти хълмове.
Тримата посетители напредваха бавно; бродеха безцелно из старото гробище, Роджър и Бриана спираха да четат на глас странните надписи по обветрените камъни, а Клеър току се навеждаше, за да откъсне лоза или да изкорени малко цъфнало цвете.
Роджър се надвеси над един камък и с усмивка кимна на Бриана да прочете епитафията.
— „Ела и поспри, шапка свали — започна тя. — Тук Уилям Уотсън лежи, с мъдри мисли прочут, трезвеник прословут.” — Бриана се изправи със зачервено от смях лице. — Няма дати. Кога ли е живял Уилям Уотсън?
— Предполагам, че през осемнайсети век — каза Роджър. — Надписите на повечето камъни от седемнайсети век почти не се разчитат, а от двеста години тук не е погребван никой; църквата е изоставена в началото на деветнайсети век.
След миг Бриана възкликна:
— Ето го! — Изправи се и махна на Клеър, която стоеше в другия край на гробището и се взираше с интерес в растението, което държеше. — Мамо! Ела да видиш!
— Какво има? — попита Клеър. — Намери интересен гроб?
— Мисля, че да. Това име познато ли ти е? — Роджър отстъпи назад, за да може Клеър да го прочете.
— Исусе Рузвелт Христе! — Роджър я погледна стреснато и се притесни от бледността ѝ. Тя се взираше в обветрения камък, а мускулите на гърлото ѝ се раздвижиха в конвулсивно преглъщане. Беше смачкала растението в ръката си.
— Доктор Рандал… Клеър… добре ли си?
Кехлибарените очи бяха празни, тя сякаш не го чуваше.
После примигна и вдигна поглед. Още беше бледа, но изглежда се съвземаше.
— Добре съм. — Наведе се и прокара пръсти по надписа, сякаш четеше брайлова азбука. — Джонатан Улвъртърн Рандал — каза тя тихо. — Хиляда седемстотин и пета — хиляда седемстотин четиридесет и шеста година. Нали ти казах? Нали ти казах, копеле такова! — Гласът ѝ, така равен преди миг, внезапно затрепери от удържан гняв.
— Мамо! Добре ли си? — Очевидно разстроена, Бриана я хванa за ръката.
Нa Роджър му се стори, че сянка се спусна пред очите на Клеър и скри чувството, което беше проблеснало там, сякаш бе осъзнала, че се взират ужасени в нея. Усмихна се, мимолетна, механична гримаса, и кимна.
— Да, разбира се. Добре съм. — Отвори длан и стръкчето падна на земята.
— Предполагах, че ще се зарадваш. — Бриана я гледаше с тревога. — Това не е ли прародител на татко? Войникът, който е загинал при Калоден?
Клеър погледна надгробния камък.
— Да, той е. И е мъртъв, нали?
Роджър и Бриана се спогледаха. Обзет от вина, Роджър потупа Клеър по рамото.
— Денят е доста топъл — каза той, опитваше се да говори небрежно. — Вероятно трябва да идем на сянка в църквата. По купела има много интересни резби, струва си да се видят.
Клеър му се усмихна. Този път истински, с уморена, но съвсем нормална усмивка.
— Вие идете — каза тя и кимна към Бриана. — Аз имам нужда от чист въздух. Ще остана малко тук.
— Аз оставам с теб — заяви Бриана, но Клеър беше си възвърнала не само спокойствието, но и контрола.
— Глупости — рече рязко. — Съвсем добре съм. Ще седна на сянка под онези дървета. Вие вървете. Искам да остана малко сама — добави твърдо, щом видя, че Роджър отваря уста да възрази.