Без повече приказки, тя се обърна и се отдалечи към тисовете в западния край на гробището. Бриана се поколеба, загледана след нея, но Роджър я хвана за лакътя и я поведе към църквата.
— Най-добре да я оставим сама. Все пак тя е лекар, нали? Сигурно знае дали е добре.
— Да… предполагам. — Бриана погледна за последно след отдалечаващата се фигура на Клеър и тръгна с него.
Църквата представляваше просто стая с дървен под. Куполът беше още тук само защото не бяха успели да го изнесат. Той беше плитък и се издигаше на каменен корниз, който се простираше по едната стена. Над него имаше каменно изображение на света Килда. Извърнатите ѝ нагоре очи бяха втренчили празен поглед в тавана.
— Вероятно е била езическа богиня — каза Роджър, като проследяваше резбата с пръст. — Вижда се как са добавили воала и монашеското покривало към оригиналната фигура — да не говорим за очите.
— Да, приличат на варени яйца — съгласи се Бриана и извъртя своите в имитация. — Каква е тази резба тук? Прилича на мотивите по пиктските камъни близо до Клава.
Тръгнаха покрай стените на църквата, дишаха прашния въздух, разглеждаха древните резби в камъка и четяха малките дървени плочки, поставени от отдавна изчезналите енориаши в памет на още по-отдавна изчезналите им предци. Разговаряха шепнешком, защото и двамата се ослушваха за шумове отвън, но беше тихо и постепенно започнаха да се отпускат.
Роджър последва Бриана към предната част на помещението, като гледаше избягалите от плитката ѝ кичурчетата, които се навиваха влажни по врата ѝ.
В предната част на църквата беше останал само простият дървен корниз над дупката, от която беше изваден олтарът. Все пак Роджър почувства тръпка по гръбнака си, докато стоеше до Бриана и се взираше в мястото на изчезналия олтар.
Интензивността на чувствата му сякаш отекваше в празното пространство. Надяваше се, че тя не може да ги чуе. Познаваха се само от седмица и почти не бяха говорили насаме. Тя със сигурност щеше да се отдръпне или да се отдалечи, ако знаеше какво чувства към нея. Или дори по-лошо, щешe да се изсмее.
И все пак, когато я погледна крадешком, лицето ѝ беше спокойно и сериозно. Тя също го гледаше, а изражението в тъмносините очи го накара да се обърне и да посегне към нея, без да се замисли.
Целувката беше кратка и нежна, почти като формалността, която бележи края на венчавка, и все пак поразителен с ефекта си, сякаш наистина бяха изрекли обетите си.
Ръцете му се отпуснаха, но топлината ѝ остана в дланите, устните и тялото му, и той имаше чувството, че още я прегръща. Постояха така за миг, с едва допрени тела, вдишвайки един въздух, после тя отстъпи назад. Той още усещаше допира ѝ в дланите си. Сви пръсти в юмруци, за да го задържи.
Застоялият въздух в църквата внезапно се взриви от ехото на вик. Роджър веднага изскочи навън и се запрепъва към килнатите надгробни камъни и тъмната редица на тисовете. Проправяше си път през клоните, без да ги задържа за Бриана, която беше по петите му.
В сянката им видя лицето на Клеър Рандал. Беше съвсем пребледняла и приличаше на призрак на фона на тъмните клони на тиса. Тя се олюля за миг и се отпусна на колене в тревата, сякаш краката не я държаха.
— Майко! — Бриана коленичи до нея и хвана отпуснатата ѝ ръка. — Мамо, какво става? Лошо ли ти е? Наведи си главата между коленете. Ето, защо не легнеш?
Клеър обаче не се отпусна назад, а вдигна глава.
— Не искам да лягам — изпъшка тя. — Искам… о, Боже. О, пресвети Боже! — Коленичила сред избуялата трева, тя протегна трепереща ръка към един надгробен камък.
— Доктор Рандал! Клеър? — Роджър падна на коляно до нея и я прихвана под другата ръка. Беше много притеснен от вида ѝ. По слепоочията ѝ бяха избили капчици пот и тя сякаш бе на път да припадне. — Клеър — повтори той трескаво, опитваше се да я откъсне от странния транс, в който беше изпаднала. — Какво има? Видя познато име? — Но неговите собствени думи звънтяха в ушите му: От осемнайсети век тук не е погребван никой — беше казал на Бриана. — Никой не е погребван тук от двеста години.
Пръстите на Клеър отблъснаха неговите и докоснаха ласкаво камъка, сякаш галеха плът, и нежно проследиха буквите — вече плитки, но все още четливи.
— ДЖЕЙМС АЛЕГЗАНДЪР МАЛКЪЛМ МАКЕНЗИ ФРЕЙЗЪР — прочете тя на глас. — Да, познавам го. — Ръката ѝ се спусна и разтвори тревата в основата на камъка, за да разкрие по-ситен надпис. — Обичан съпруг на Клеър.
— Да, познавам го — повтори тя толкова тихо, че Роджър едва я чу. — Аз съм Клеър. Той беше мой съпруг. — Вдигна поглед към дъщеря си, която я гледаше смаяна и пребледняла. — И твой баща.