Аз пристъпих на площадката, не знаех какво ще стори Джейми, нито какво ми се иска да стори. Дантон изпъшка задавено, когато ме видя, и направи неуспешен опит да се прекръсти.
— Бялата дама! — прошепна той, втренчен ужасен в мен.
Джейми го хвана за косата, дръпна главата му рязко назад и я халоса в стената.
— Ако имах време, щеше да умреш бавно — рече той тихо, но много убедително. — Благодари на Бог, че нямам. — Издърпа главата на Дантон толкова назад, че видях как адамовата ябълка подскача при всяко конвулсивно преглъщане. Още беше втренчен изплашено в мен.
— За теб е Бялата дама — каза Джейми през зъби. — Но на мен ми е жена! И нейното лице ще е последното, което ще видиш на тоя свят!
Ножът разпори гърлото с такава сила, че Джейми изсумтя от усилието, и тъмната кръв рукна по ризата на Дантон. Вонята на смърт изпълни площадката, а хриптенето и гъргоренето на свлечената на пода купчина като че ли продължи много дълго.
Някакъв шум зад мен ме върна към реалността: Мери повръщаше в коридора. Първата ми свързана мисъл беше, че слугите ще заварят ужасна гадост за чистене на сутринта. Втората ми мисъл беше за Джейми, когото зърнах за миг на лунната светлина. Лицето му беше опръскано с кръв, косата му беше сплъстена. Дишаше тежко, сякаш и той щеше да повърне.
Обърнах се към Мери и видях далеч зад нея по коридора да се открехва врата. Някой идваше да разбере какъв е този шум. Хванах я за халата, избърсах грубо устата ѝ и я повлякох към площадката.
— Хайде! Да се махаме оттук! — Сепнат от съзерцанието си на трупа на Дантон, Джейми се съвзе и се обърна към стълбите.
Като че ли знаеше къде отиваме, защото ни водеше без колебание по тъмните коридори. Мери се препъваше до мен, пухтеше и дишаше тежко като парен локомотив.
До вратата на миялната Джейми спря внезапно и изсвири тихо. Веднага последва изсвирване в отговор, вратата се отвори в мрака и зад нея видях неясни форми. Едната се отдели и забърза напред. Прошепнаха си нещо и мъжът — който и да беше — посегна към Мери и я дръпна в сенките. Студено течение ми подсказа, че някъде отпред има отворена врата.
Джейми сложи ръка на рамото ми, за да ме насочва в мрака през помещението за миене на съдове и някаква по-малка стая, която приличаше на килер; одрах прасеца си в нещо, но преглътнах възклицанието от болка.
Най-сетне се озовахме навън, вятърът задърпа наметалото ми и го изду в огромен балон. След напрегнатия преход през тъмната къща имах чувството, че мога да се вдигна и да заплавам към небето.
Мъжете около мен като че ли споделяха облекчението ми; чуваха се тихи думи и потиснат смях, бързо потушени от Джейми. Един по един, те прелитаха през откритото пространство пред къщата — само сенки под танцуващата луна. Джейми до мен гледаше как изчезват сред дърветата в парка.
— Къде е Мърто? — прошепна сякаш на себе си накрая. — Сигурно е отишъл да търси Хю — отвърна си сам. — Знаеш ли къде може да е той, сасенак?
Преглътнах и усетих как студеният вятър ме хапе под наметалото, споменът убиваше вълнението от свободата.
— Да. — Съобщих му лошата новина възможно най-лаконично. Изражението му помътня под кървавата маска и стана твърдо като камък.
— Цяла нощ ли ще стоите тук? — попита глас зад нас. — Или да се развикаме, че да знаят къде да ни търсят?
Лицето на Джейми се проясни, щом видя Мърто да се появява от сенките зад нас тих като призрак. Носеше увит в плат вързоп под мишница; вероятно беше отмъкнал месо от кухните, ако се съдеше по кръвта по плата. Впечатлението ми беше потвърдено от голямото парче шунка под другата му мишница и наниза наденички на врата му.
Джейми сбърчи нос и се усмихна леко.
— Миришеш на касапин. Никога ли не спираш да мислиш за ядене?
Мърто наклони глава и го огледа.
— По-добре да приличам на касапина, отколкото на стоката му, момче. Ще тръгваме ли?
Преходът през парка беше тъмен и страховит. Тук дърветата бяха високи и могъщи, но между тях имаше фиданки, които внезапно се преобразяваха в страховити форми на пазачи на слабата светлина. Облаците обаче се сгъстяваха още повече и пълната луна рядко се показваше, за което ѝ бяхме благодарни. Когато стигнахме края на парка, заваля.
Трима мъже чакаха при конете. Мери вече беше качена на седлото пред единия от тях. Явно смутена, че ще язди разкрачена, тя все подпъхваше халата под бедрата си в немощен опит да скрие факта, че има крака.
По-опитна, но все така подразнена от тежките поли, аз ги вдигнах, стъпих на ръката на Джейми и се стоварих експертно на седлото. Конят изсумтя и присви уши.