— Е, ако не са — ще чуят. — Огледах го колкото можах на слабата светлина. — А какви поражения ти нанесе перачката?
— Оскуба ме за косата — отвърна замислено. — Изтръгна цял кичур. Знаеш ли, сасенак; ако някога реша да си cменя занаята, не мисля, че ще се захвана с нападения на жени това е много труден начин да си изкарваш прехраната.
Призори заваля суграшица, но ние продължихме да яздим, докато Юън Гибсън не спря внезапно понито си, изправи ce на стремената да се огледа и махна към един склон вляво.
В тъмното беше невъзможно да подкараме конете по стръмното. Трябваше да слезем и да ги водим пеша по калната земя, по една почти невидима пътечка, която криволичеше през треви и гранит. Небето започваше да просветлява, когато спряхме да починем на билото на хълма. Хоризонтът не се виждаше от облаци, но мътно сиво от невидим източник замени по-тъмното сиво на нощта. Вече можех да видя студените поточета, в които нагазвах до глезените, и да избягвам по-големите камънаци и храсти, които срещахме надолу по хълма.
В подножието му имаше малка махаличка от шест къщи — макар че „къщи” е твърде силно казано за грубите постройки, които клечаха под листвениците. Сламените покриви стигаха почти до земята и скриваха каменните стени.
Спряхме пред една от тях. Юън погледна към Джейми, поколеба се, после кимна, наведе се и влезе под ниския покрив в къщурката. Аз се приближих до Джейми и го докоснах по ръката.
— Това е къщата на Хю Мънро — каза тихо той. — Водя го у дома, при жена му. Момчето отиде да ѝ каже.
Откъснах поглед от тъмната ниска врата на къщата към отпуснатия вързоп, който двама мъже тъкмо сваляха от коня. Усетих как по ръката на Джейми премина тръпка. Той затвори очи за миг и устните му се раздвижиха; после пристъпи напред и посегна да носи вързопа. Поех дълбоко дъх, отметнах косата от лицето си и го последвах, като се наведох, за да мина през ниската врата.
Вътре не беше чак толкова зле, колкото очаквах, но достатъчно зле. Жената, вдовицата на Хю, мълчеше и слушаше тихите думи, които Джейми изричаше със сведена глава. Сълзите се стичаха по лицето ѝ като дъжд. Тя посегна плахо към наметалото, сякаш да го свали от тялото, но куражът я изостави и тя отпусна немощно ръка върху вързопа, а с другата придърпа едно малко дете до бедрото си.
До огъня се бяха скупчили още деца — доведените деца на Хю — и нещо шаваше в грубо скована люлка близо до огнището. Усетих лека утеха при вида на бебето; поне нещо щеше да остане от Хю. После утехата си отиде, заменена от студен страх, защото видях мръсните личица на децата в сенките. Знаех, че Хю е бил единствената им опора. Юън беше смел, но бе едва на четиринайсет, а следващото най-голямо дете беше момиченце на дванайсетина години. Как щяха да се справят?
Лицето на жената беше изпито и сбръчкано, почти беззъбо. Осъзнах със смайване, че е само няколко години по-голяма от мен. Тя кимна към единичното легло и Джейми остави внимателно тялото на него. Заговори ѝ отново на келтски, а тя поклати безнадеждно глава, загледана в трупа.
Джейми коленичи до леглото, сведе глава и докосна тялото. Говореше тихо, но ясно и дори аз успях да разбера думите.
— Заклевам ти се, приятелю, и нека Всемогъщият Бог ми е свидетел. Заради обичта ти към мен никога няма да оставя близките ти в нищета. — Остана коленичил за миг. Къщата беше притихнала, само торфът пропукваше в огнището и дъждът трополеше леко по сламения покрив. Капки влага блестяха като скъпоценни камъни по карираното наметало на Джейми. После той стисна ръка в юмрук за сбогом и стана.
Поклони се на госпожа Мънро и се обърна да хване ръката ми. Преди да си тръгнем обаче, кравешката кожа, която висеше на ниската врата, се отметна встрани и аз отстъпих, за да направя път на Мери Хокинс и Мърто.
Мери беше съвсем разрошена и смаяна, мокрото наметало лепнеше по раменете ѝ, а калните домашни пантофи се подаваха под влажния подгъв на халата. Щом ме видя, тя е притисна към мен, сякаш благодарна от присъствието ми.
— Не ис-с-ках да влизам — прошепна ми и се озърна смутено към вдовицата на Мънро, — но господин Мърто настоя.
Джейми вдигна питащо вежди, когато Мърто кимна почтително на вдовицата и ѝ каза нещо на келтски. Той изглеждаше сериозен и уверен, както винаги, но забелязах нещо по-тържествено в поведението му. Носеше издута торба. Вероятно прощален дар за госпожа Мънро.
Мърто остави торбата на пода в краката ми, изправи се, погледна първо мен, след това Мери и жената на Хю Мънро. Накрая се обърна към Джейми, който беше не по-малко объркан от мен. След като се увери, че има вниманието на публиката си, Мърто ми се поклони официално и на челото му падна мокър черен кичур.