— Отмъстих за вас, милейди — каза тихо той, не го бях чувала да говори така. Изправи се и наклони глава към Мери и госпожа Мънро. — И въздадох справедливост заради стореното на вас.
Мери кихна и избърса бързо носа си с наметалото. Взираше се ококорена и объркана в Мърто. Аз се взирах в издутата торба и внезапно ме обзе студ, който нямаше нищо общо с лошото време. Но именно вдовицата на Хю Мънро коленичи на пода, отвори торбата и извади от нея главата на херцог Сандрингам.
45
ПРОКЛЕТИ ДА СА ВСИЧКИ РАНДАЛ
Пътуването към Шотландия беше мъчително. Трябваше да се крием, за да не ни разпознаят като планинци, не можехме да купим или изпросим храна и крадяхме по нещо от неохранявани навеси или изравяхме ядливи корени по полето.
Бавно и полека напредвахме на север. Нямахме представа къде се намира армията на шотландците сега, освен че е на север. Решихме да тръгнем към Единбург; там поне щяхме да научим нещо за военните действия. От няколко седмици нямахме вести; аз знаех, че англичаните не са успели да превземат Стърлинг, Джейми знаеше, че битката при Фолкърк е завършила е победа за шотландците, но какво беше станало после?
Когато най-сетне поехме по сивите павета на Кралската миля, Джейми веднага отиде в щаба на армията, а ние с Мери се отправихме към Алекс Рандал. Бързахме по улицата почти без да говорим, изплашени какво ще да заварим там.
Той беше жив и аз видях как коленете на Мери поддадоха, щом влезе в стаята. Тя се свлече до леглото му, а той се сепна от дрямката си, отвори очи и примигна. После лицето му се озари, сякаш беше видял ангел.
— О, Господи! — не спираше да шепне в косата ѝ. — О, Господи! Мислех си… о, Господи, молех се… да те видя още веднъж. Само веднъж. О, Господи!
Знаех, че не е достатъчно само да се извърна, затова излязох на площадката и седях на стълбите половин час, облегнала глава на коленете си.
Когато реших, че вече може да вляза, аз се върнах в малката стая, която отново беше станала мръсна и мрачна заради отсъствието на Мери. Прегледах Алекс, като докосвах леко изпитата му плът. Бях изненадана, че е издържал досега, но едва ли щеше да устиска още дълго.
Той видя истината на лицето ми и кимна, не беше изненадан.
— Аз чаках — рече тихо и се отпусна изтощен на възглавниците. — Надявах се… че тя ще дойде още веднъж. Молех се… И получих отговор на молитвата си. Сега ще умра спокоен.
— Алекс! — Измъченият вик изригна от нея, сякаш думите му я удариха като юмрук.
Той се усмихна, стисна ръката ѝ и прошепна:
— Знаем го отдавна, любима. Не се отчайвай. Аз винаги ще бъда до теб, ще те гледам и ще те обичам. Не плачи, скъпа моя. — Тя обърса послушно розовите си бузи, но не можеше да спре сълзите, които продължиха да се стичат по тях. Въпреки отчаянието ѝ не я бях виждала толкова красива.
— Госпожо Фрейзър — каза Алекс, явно събрал сили да помоли за последна услуга. — Може ли да ви помоля… утре… да дойдете със съпруга си? Важно е.
Поколебах се. Каквото и да научеше, Джейми щеше да иска да напусне незабавно Единбург, за да се присъедини към армията и да намери останалите от хората си. Но вероятно един ден нямаше да е от решаващо значение за изхода на войната — не можех да откажа на молбата, с която ме гледаха двата чифта очи.
— Ще дойдем.
— Аз съм глупак — изръмжа Джейми, докато крачеше по стръмните павирани улици към къщата, в която живееше Алекс Рандал. — Трябваше да тръгнем вчера, още щом откупи перлите си! Знаеш ли колко път има до Инвърнес? А разполагаме само с кранти, за да стигнем дотам?
— Знам — казах нетърпеливо. — Но му обещах. И ако го видиш… ще го видиш след малко и ще разбереш.
Той изсумтя, отвори ми вратата и ме последва по витото стълбите на порутената сграда, без да се оплаква повече.
Мери почти се беше излегнала на леглото. Все още бе с парцаливите дрехи, прегръщаше Алекс и го притискаше силно към гърдите си. Сигурно бе стояла при него цялата нощ.
Щом ме видя, той се освободи нежно от прегръдката ѝ, като погали ръцете ѝ. Надигна се на лакът, беше по-блед от чаршафите.
— Госпожо Фрейзър. — Усмихна се леко, въпреки че сивото му потно лице издаваше скорошен тежък пристъп. — Радвам се, че дойдохте — добави, леко задъхан. Погледна покрай мен. — Съпругът ви… с вас ли е?
Сякаш в отговор, Джейми пристъпи в стаята. Мери, разсеяна за миг от нещастието си заради появата ни, погледна мен, после Джейми, стана и го хвана леко за ръката.