— Аз… ние… с-се нуждаем от вас, лорд Туарах. — Мисля, че по-скоро заекването, отколкото официалното обръщение трогна Джейми. Още беше мрачен, но напрежението го напускаше. Сведе любезно глава към нея.
— Помолих жена ви да ви доведе, милорд. Аз умирам, както виждате. — Алекс Рандал се надигна и седна на ръба на леглото. Тънките му пищяли се белееха като кост под опърпания подгъв на нощната риза. Пръстите на краката му — дълги и тънки — синееха от лошото оросяване.
Бях виждала смъртта във всичките ѝ форми, но това винаги беше най-страшното: човек, който я посреща съзнателно и с кураж, след като усилията на лечителя вече са безполезни. Безполезни или не, аз бръкнах в сандъчето си за дигиталина, който му бях приготвила. Имах няколко разтвора с различна сила: стъклени мускалчета, пълни с кафеникава течност. Без колебание избрах най-тъмното от тях, защото чувах как дъхът му гъргори от водата, която се беше събрала дробовете.
Сега обаче не дигиталинът, а решителността поддържаше Алекс Рандал и го изпълваше със сияние така, сякаш свещ гореше под восъчната кожа на лицето му. Бях виждала и това; мъж — или жена, — чиято воля е толкова силна, че успява да забави повелите на плътта.
Помислих си, че вероятно така са се появили някои призраци; волята и решителността оцеляваха, въпреки че крехката плът се беше предала и вече не можеше да поддържа живота. Не ми се искаше да бъда преследвана от призрака на Алекс Рандал; донякъде и заради това доведох Джейми в стаята му днес.
Той като че ли също беше стигнал до подобни заключения.
— Да, разбирам. Мога ли да помогна с нещо?
Алекс кимна и затвори за миг очи. Вдигна мускалчето, което му подадох, изпи го, потрепервайки леко от горчивината. Отвори очи и се усмихна на Джейми.
— Само с присъствието си. Обещавам, че няма да ви бавя дълго. Чакаме още един човек.
Докато чакахме, сторих каквото можах за Алекс Рандал, което при сегашните обстоятелства не беше много. Пак му дадох отвара от напръстник и малко камфор, за да облекчи дишането му. Той като че ли се почувства по-добре, но когато притиснах импровизирания си стетоскоп към хлътналите му гърди, чух усилните удари на сърцето, прекъсвани от толкова чести припърхвания, че очаквах да спре всеки момент.
Мери не пускаше ръката му, а той не откъсваше очи от нея, сякаш за да запомни всяка черта на лицето ѝ. Чувствахме се почти като натрапници в стаята.
Вратата се отвори и на прага застана Джак Рандал. Той погледна смаян към мен и Мери, после очите му се извърнаха към Джейми и се вкамениха. Джейми го изгледа, без да трепне, обърна се и кимна към леглото.
Щом видя измъченото лице на брат си, Джак Рандал прекоси бързо стаята и падна на коляно до него.
— Алекс! Господи, Алекс…
— Всичко е наред — каза брат му. Обхвана лицето му с крехките си длани и му се усмихна окуражаващо. — Всичко е наред, Джони.
Хванах Мери за лакътя и леко я издърпах от леглото. Какъвто и да беше Джак Рандал, заслужаваше да размени няколко последни думи с брат си насаме. Изтръпнала в отчаянието си, тя не се възпротиви, а дойде с мен в другия край на стаята и аз я настаних на една табуретка. Налях малко вода от каната, за да намокря кърпичката си. Опитах се да я накарам да промие очите си с нея, но тя само седеше и я стискаше безжизнено. Въздъхнах, взех кърпата, избърсах лицето ѝ и пригладих колкото можах косата.
Тих, задавен звук зад мен ме накара да погледна към леглото. Джак, още на колене, беше заровил лице в скута на брат си, а Алекс галеше главата му и стискаше ръката му.
— Джон, ти знаеш, че не ми е лесно да поискам това от теб. Но заради обичта ти към мен… — Закашля се и бузите му се зачервиха от усилието.
Почувствах как Джейми се скова още повече, ако подобно нещо беше възможно. Джонатан Рандал също се скова, усетил силата на погледа му, но не се обърна.
— Алекс — каза тихо той и сложи ръка на рамото на брат си, сякаш да успокои кашлицата му. — Не се тревожи за нищо, Алекс. Знаеш, че не е нужно да ме молиш; ще направя каквото поискаш. Заради момичето ли? — Извърна се към Мери, но не можа да се накара да я погледне.
Алекс кимна, още кашляше.
— Всичко е наред — каза Джон. Хванах го за раменете и опита да го накара да легне. — Няма да я оставя в нужда. Бъди спокоен за това.
Джейми ме погледна с широко отворени очи. Поклатих бавно глава и усетих как косъмчетата по тила ми настръхват. Вече всичко добиваше смисъл; руменината по бузите на Мери, въпреки отчаянието ѝ, и явната ѝ готовност да се омъжи за богатия евреин от Лондон.