— Не е за пари — казах аз. — Тя носи дете. Той иска… — замълчах и се прокашлях. — Мисля, че иска да се ожениш за нея.
Алекс кимна със затворени очи. Пое тежко дъх за миг, после ги отвори — светещи лешникови езера, втренчени в смаяното и втрещено лице на брат му.
— Да. Джон… Джони, трябва да се погрижиш за нея вместо мен. Искам… моето дете да носи името Рандал. Ти можеш… да им осигуриш някакво положение — много по-добре от мен. — Протегна ръка, Мери я сграбчи и я притисна към гърдите си, сякаш така щеше да съхрани живота му. Той ѝ се усмихна нежно и посегна да погали лъскавите черни къдрици, които скриваха лицето ѝ.
— Мери. Искам… е, ти знаеш какво искам, скъпа моя; толкова много неща. За толкова неща съжалявам, но не съжалявам за нашата любов. След като познах тази радост, щях да умра доволен, ако не се страхувах, че може да бъдеш опозорена и посрамена.
— Не ме е грижа! — избухна тя. — Не ме е грижа кой знае!
— Но мен ме е грижа за теб — каза тихо Алекс. Протегна ръка към брат си, който я пое след миг колебание. Алекс сложи ръката на Мери в неговата. Нейната беше отпусната и неподвижна, а ръката на Джак Рандал бе скована като парче дърво, но Алекс ги притисна една към друга.
— Обричам ви един на друг, скъпи мои — каза тихо. Погледна първо към нея, после към него. Те бяха ужасени и съсипани от мъка.
— Но… — За първи път, откакто го познавах, видях Джак Рандал да остава без думи. — Добре — прошепна той. Алекс отвори очи и изпусна дъха, който беше сдържал. Усмихна се на брат си. — Няма много време. Ще ви венчая сам. Сега. Затова помолих госпожа Фрейзър да доведе съпруга си. Ще станете ли свидетели, сър? — Погледна към Джейми, който след миг вцепенение кимна автоматично.
Не мисля, че съм виждала други толкова нещастни трима души.
Алекс беше така слаб, че брат му, с каменно лице, му помогна да върже свещеническата бяла якичка на врата си. Джонатан не изглеждаше много по-добре от него. По изпитото му лице бръчките се бяха вдълбали много силно и го състаряваха, а очите му бяха хлътнали в орбитите си като в пещери от кост. Както винаги, безупречно облечен, той приличаше на нескопосано направен шивашки манекен с небрежно издялани в дървото черти.
А Мери, тя седеше нещастно на леглото, плачеше безпомощно в гънките на наметалото си, а косата ѝ беше разрошена и щръкнала от статичното електричество. Погрижих се за нея колкото можах, изпънах роклята и сресах косата ѝ. Тя седеше, подсмърчаше и се взираше в Алекс.
Той опря ръка на писалището, порови в чекмеджето и извади голям молитвеник. Беше твърде тежък за него, за да го държи отворен пред себе си. Не можеше да стои прав, затова седна тежко на леглото и отвори книгата на коленете си. Затвори очи, пое с мъка въздух и една капка пот тупна на страницата.
— Скъпи младоженци — започна Алекс, а аз се надявах, заради него и всички останали, че ще избере краткия вариант на церемонията.
Мери беше спряла да плаче, но носът ѝ лъщеше зачервен на бялото лице и под него имаше малка влажна диря. Джонатан видя това, напълно безизразно извади голяма кърпа от ръкава си и ѝ я подаде.
Тя я взе, кимна леко, без да го поглежда, и небрежно попи лицето си.
— Да — отвърна, когато настъпи моментът, но сякаш нямаше никакво значение за нея.
Джак Рандал изрече обета си със стабилен, но някак откъснат глас. Имах чувството, че виждам венчавката на двама души, които не съзнават напълно присъствието на другия; цялото им внимание беше насочено към мъжа, който седеше пред тях и се взираше в книгата си.
Свърши се. Поздравленията за новобрачната двойка изглеждаха неуместни, затова настана неловка тишина. Джейми ме погледна питащо и аз свих рамене. След нашата венчавка аз бях припаднала и като че ли Мери имаше намерения да последва примера ми.
Изпълнил намерението си, Алекс поседя неподвижно за миг. Усмихна се леко и огледа стаята. Очите му спираха за малко на всяко лице. Джонатан, Джейми, Мери и аз. Видях сиянието в меките лешникови очи, когато срещна погледа ми. Свещта вече догаряше, но пламъкът ѝ се издигна ярък и силен за секунда.
Алекс погледна лицето на Мери, после затвори очи, сякаш това му беше непосилно, и чух бавното накъсано дишане. Сиянието по кожата му изтляваше, свещта догаряше.
Без да отваря очи, той протегна ръка. Джонатан я стисна, прихвана го през раменете и го отпусна бавно на възглавниците. Дългите, гладки като на момче ръце потрепериха, бяха по-бели от ризата, върху която лежаха.
— Мери — прошепнаха сините устни и тя сграбчи ръцете му и ги притисна към гърдите си.