Бяхме живи и едно цяло. Бяхме едно цяло и докато се обичахме, смъртта нямаше да ни достигне. „Гробът е място тихо и усамотено, но няма там кой да те прегърне.” Алекс Рандал лежеше студен в леглото си, Мери Рандал беше сама в своето. Но ние бяхме заедно и никой и нищо друго нямаше значение.
Той стисна бедрата ми с топлите си длани и ме придърпа към себе си. Тръпката, която мина през мен, продължи през него, сякаш бяхме една плът.
Събудих се посред нощ още в прегръдките му и разбрах, че не спи.
— Заспивай, любима. — Гласът му беше тих, мек и утешителен, но усетих нещо в него, което ме накара да вдигна ръка и да напипам влагата по бузите му.
— Какво има, любими? Джейми, наистина те обичам.
— Зная — отговори тихо. — Наистина го знам. Нека ти кажа в съня ти колко те обичам. Защото когато си будна, не мога да кажа много, само повтарям едни и същи думи отново и отново. Когато спиш в ръцете ми, мога да ти кажа неща, които няма да прозвучат глупаво, и в съня си ти ще разбереш, че са истина. Заспивай, любима.
Извърнах се, за да докосна с устни шията му, където пулсът биеше бавно под малкия триъгълен белег. После отпуснах глава на гърдите му и му поверих сънищата си.
46
TIMOR MORTIS CONTRUBAT ME[14]
Бяхме обградени от мъже и дирите им по пътя на север, докато напредвахме след отстъпващата армия на планинците. Подминавахме малки групи пешаци, които вървяха със сведени глави срещу носения от вятъра дъжд. Други лежаха встрани под храстите, твърде изтощени да продължат. Вещи и оръжия бяха захвърлени по пътя; там — обърната каруца и чувалите с брашно — бяха разсипани и мокри от дъжда, тук — малка кулверина лежеше под дърво и двойното дуло сияеше мрачно в сенките.
Времето беше лошо през целия път и ни забавяше. Беше тринайсети април и аз яздех или вървях с постоянно, мъчително свито от ужас сърце. Лорд Джордж и вождовете на кланове, принцът и неговите съветници — всички бяха в Калоден Хаус, или поне така ни каза един от клана Макдоналд, когото срещнахме по пътя. Не знаеше нищо повече и ние не настоявахме; той се отдалечи в мъглата, движейки се като зомби. Дажбите бяха малки още преди месец, когато ме плениха англичаните, но явно нещата се бяха влошили още повече. Мъжете, които срещахме, вървяха бавно, едва пристъпваха от изтощение и глад. Но все пак упорито напредваха на север според заповедите на принца. Вървяха към място, което шотландците наричаха Друмоси Мур. Към Калоден.
По някое време пътят стана твърде лош за изморените понита. Трябваше да ги преведем покрай малка горичка през мократа пролетна трева към мястото, където отново ставаше проходимо.
— Ще е по-бързо през гората — каза ми Джейми и пое юздите от изтръпналата ми ръка. Кимна към малката гора от бор и дъб, където сладките, хладни ухания на мокрите листа се надигаха от подгизналата земя. — Ти върви натам, сасенак. Ще се срещнем от другата страна.
Бях твърде изморена, за да споря. Местех крака с голямо усилие и наистина щеше да ми е по-лесно по слоя от листа и паднали борови иглички в гората, отколкото през разкаляното поле.
В гората беше спокойно, воят на вятъра тук утихваше в клоните на боровете. Дъждът, който успяваше да проникне през тях, трополеше тихо по дебелия слой дъбови листа, които шумоляха под краката ми, макар и мокри.
Той лежеше само на няколко крачки от края на гората, до една голяма сива канара. Бледозелените лишеи по камъка бяха с цвета на тартана му, а кафявото по него се сливаше с падналите листа, които вятърът беше навял отгоре му. Приличаше на част от гората и едва не се препънах в него, ако не ме бе спряло едно яркосиньо петно.
Мек като кадифе, странният лишей се беше разпрострял по голите, студени бели крайници. Следваше извивката на кости и сухожилия и протягаше малки треперещи филизи като тревите и горите в гората, които превземат гола земя.
Беше електрическо яркосин, смайващ и неестествен. Никога не бях виждала такова нещо, но бях чувала за него от един стар войник, за когото се грижех като сестра — беше се бил в окопите през Първата световна война.
— Наричахме го трупна свещ — каза ми той. — Синя, яркосиня. Не можеш да го видиш никъде другаде, освен на бойното поле, по мъртъвците. — Погледна ме, очите му бяха объркани под бялата превръзка. — Винаги съм се чудил къде живее между войните.
Във въздуха, вероятно. Невидимите му спори чакат своя шанс. Цветът беше ярък, странен, като багрилото, с което предците на този мъж бяха боядисвали лицата си, преди да тръгнат на война.
Вятър премина през гората и разроши косата на мъртвия. Тя се развя и се надигна, копринена и сякаш жива. Зад гърба ми се чу хрущене на листа и аз се сепнах от транса си.