Джейми застана до мен и погледна надолу. Не каза нищо; само ме хвана за лакътя и ме изведе от гората, като оставихме тялото зад нас, облечено в мъртвешките багри на война и саможертва.
Пристигнахме в Калоден Хаус в средата на утрото на петнайсети април, след като бяхме пришпорвали и себе си, и понитата отвъд предела на силите си. Приближихме от юг и навлязохме сред първите сгради. По пътя гъмжеше от хора, но конюшните бяха странно пусти.
Джейми слезе от седлото и подаде юздите на Мърто.
— Чакайте тук. Това не ми изглежда наред.
Мърто се озърна към вратата на конюшнята, която стоеше леко открехната, и кимна. Фъргъс, който седеше зад един от мъжете, искаше да последва Джейми, но Мърто го спря.
Скована от ездата, аз слязох от коня си и тръгнах с Джейми през калния двор на конюшнята. Наистина нещо не беше наред. Още щом влязох вътре, осъзнах какво е то — бе твърде тихо.
В конюшнята беше студено и сумрачно, без обичайните топлина и движение. Все пак мястото не беше напълно лишено от живот — една тъмна фигура помръдваше в мрака и беше твърде едра, за да е плъх или лисица.
— Кой е там? — извика Джейми и пристъпи напред, като автоматично ме избута зад себе си. — Алек? Ти ли си?
Фигурата в сеното надигна бавно глава и пак падна назад. Главният коняр на замъка Лeox имаше само едно око, другото беше загубил при злополука преди много години и го закриваше с черна превръзка. Обикновено едното око му стигаше; ярко и стряскащо синьо, то успяваше да изиска подчинение от конярите и конете, а също и от ездачите.
Сега окото на Алек Макмахан Макензи беше потъмняло като прашна каменна плоча. Едрото, някога жизнено тяло беше превито, а бузите провисваха от дългото гладуване.
Джейми знаеше, че старецът страда от артрит във влажно време, затова клекна до него, за да не е нужно той да се изправя.
— Какво става? Сега идваме. Какво става тук?
На Стария Алек като че ли му отне много време да осмисли въпроса и да оформи отговора си в думи; вероятно прозвучаха кухо заради празната, сенчеста конюшня:
— Всичко отиде по дяволите. Тръгнаха към Наирн преди две нощи и се върнаха вчера. Негово Височество казва, че ще се бият при Калоден. Лорд Джордж е тук с всички останали войници.
Не успях да потисна тихото стенание при името Калоден. Значи това беше. Въпреки всичко щеше да се случи и ние бяхме тук.
Тръпка премина през Джейми; видях как червените косъмчета по ръцете му настръхнаха, но гласът не издаде тревогата му.
— Войниците нямат провизии, за да се бият. Лорд Джордж не разбира ли, че им трябва почивка и храна?
Стария Алек изхриптя странно, вероятно опита да се засмее.
— Няма никакво значение какво разбира Негово Благородие, момко. Негово Височество командва армията. И Негово Височество казва, че ще се бием с англичаните на Друмоси. А храната… — Старецът имаше гъсти рошави вежди, които бяха побелели съвсем за изминалата година и от тях стърчаха дълги косми. Едната сега се изви бавно, сякаш дори тази промяна в изражението го изтощаваше. Изкривената ръка помръдна в скута му и посочи към празните ясли.
— Изядоха конете миналия месец — рече простичко. — Оттогава няма почти нищо за ядене.
Джейми се изправи рязко и се облегна на стената, свел смаян глава. Не виждах лицето му, но тялото му беше сковано.
— Ясно — каза накрая. — Моите хора — получиха ли своя дял от месото? Донас… той беше… едър кон. — Говореше тихо, но от резкия поглед, който му хвърли Алек, разбрах, че и той е усетил усилието, с което Джейми удържа гласа си.
Старецът се надигна бавно от сеното и тръгна към него. Сложи кривата си ръка на рамото му; поразените от артрита пръсти не можеха да се свият, но ръката си остана там — като успокояваща тежест.
— Те не взеха Донас. Запазиха го — за принц Чарлах, да го язди при победното си завръщане в Единбург. О’Съливан каза, че няма да… подобава… Негово Височество да ходи пеша.
Джейми покри лицето си с длани и се разтрепери.
— Какъв съм глупак! — каза накрая, опитваше да си поеме дъх. — О, Господи, какъв глупак съм! — Отпусна ръце, сълзите се спускаха по мръсните от пътуването бузи. Прокара опакото на дланта си по едната, но влагата продължи да се стича от очите му, сякаш извън неговия контрол. — Каузата е загубена, хората ми са водени на заколение, в гората гният мъртъвци… а аз плача за един кон! О, Господи! — прошепна и поклати глава. — Какъв съм глупак!