Стария Алек въздъхна и плъзна длан по ръката му.
— Добре е, че още можеш да плачеш, момко. Аз вече не мога.
Той присви едното си коляно и се отпусна пак надолу. Джейми постоя така за миг, гледаше го. Сълзите още се стичаха по лицето му, но като дъжд, който мие плоча от полиран гранит. После ме хвана за лакътя и ме обърна към вратата, без да каже и дума.
Аз се озърнах към Алек, когато стигнахме до изхода. Той седеше неподвижно — тъмна, сгърбена фигура, увита с наметалото, синьото око не виждаше нищо, като другото.
Мъжете се бяха проснали из къщата, крайно изтощени, в опит да потънат в забрава и да не усещат силния глад, да не мислят за неизбежното бедствие. Тук нямаше жени; бяха ги отпратили на сигурно място — наближаващата участ хвърляше дълга сянка.
Джейми ми прошепна да чакам пред вратата на временните покои на принца. Присъствието ми нямаше да помогне с нищо. Аз тръгнах тихо из къщата, огласявана от тежкото дишане на спящите мъже, въздухът беше натежал от отчаяние.
На последния етаж открих малък килер. Беше пълен с боклуци и стари мебели, но нямаше никого. Промъкнах се сред вехториите като малък плъх, който търси убежище от свят, в който са се отприщили огромни и мистериозни разрушителни сили.
Имаше малко прозорче, изпълнено със сивотата на утрото. Поизтърках едното стъкло с края на наметалото си, но не се виждаше нищо — само всепоглъщаща мъгла. Облегнах чело на студеното стъкло. Някъде там беше полето Калоден, но аз виждах единствено неясното си отражение.
Новината за печалната и мистериозна смърт на херцог Сандрингам беше стигнала до принц Чарлс; чувахме я от почти всеки, когото заговорехме по пътя на север. Какво точно бяхме сторили? Дали не бяхме обрекли каузата на якобитите завинаги само с едно среднощно приключение, или неволно бяхме спасили Чарлс Стюарт от английски капан? Прокарах със скърцане пръст по замъгленото стъкло — още един въпрос, на който никога нямаше да науча отговора.
Сякаш след много дълго време чух стъпки по голото стълбище пред убежището ми. Отидох до вратата и видях, че Джейми се изкачва към площадката. Изражението му беше красноречиво.
— Алек е прав — каза той направо. Скулите му бяха изпъкнали, защото лицето му беше изпито от глад и изопнато от гнева. — Войниците тръгват към Калоден. Не са спали и не са яли от два дни, нямат снаряди за оръдията, но тръгват. — Гневът избухна внезапно и той стовари юмрук върху една паянтова масичка. Фонтан от малки метални съдове от купчината с вехтории изпълни таванското помещение с отекващ трясък.
Джейми направи рязък жест, извади кинжала от колана си и го заби в масата. Той остана там, потрепващ от силата на удара.
— Хората казват, че ако видиш кръв на кинжала си, това значи смърт. — Пое дъх със свистене. — Е, аз я видях! Те също. Всичко го знаят — Килмарнок, Лохиел и останалите. Но каква полза!
Сведе глава, стиснал с две ръце масата, взираше се в кинжала. Изглеждаше някак твърде едър в малката стая, гневно присъствие, което може внезапно да избухне в пламъци. Вдигна рязко ръце, стовари се на една очукана пейка и зарови глава в дланите си.
— Джейми — казах аз и преглътнах. Не знаех как ще изрека следващите думи, но трябваше. Знаех какви новини ще донесе и бях мислила какво може да се направи. — Джейми. Остана само едно — само една възможност.
Беше опрял чело на кокалчетата на пръстите си. Поклати глава, без да ме поглежда.
— Невъзможно е. Той е непреклонен. Мъри се опита да го вразуми, Лохиел и Балмерино също. Аз. Но хората вече са на полето. Къмбърланд е тръгнал към Друмоси. Няма начин.
Изкуството на лечението е могъщо и всеки вещ в употребата на веществата, които лекуват, познава и силата на онези, които вредят. Бях дала на Колъм цианида, който той не беше имал време да използва, затова взех смъртоносното мускалче от масата до леглото му. Сега беше в сандъчето ми — мътни кафеникаво бели кристалчета, измамно безобидни.
Устата ми беше така пресъхнала, че не можах да заговоря при първия опит. Беше останало малко вино в манерката ми; изпих го, киселият вкус ухапа езика ми.
— Има един начин. Само един.
Главата му си оставаше потънала в ръцете. Пътуването беше изморително, а шокът от новините го беше изтощил напълно. Бяхме обикаляли да открием хората му, поне повечето от тях — нещастни, парцаливи, измършавели също като мъжете от клана Фрейзър, които бяха с тях. Разговорът с Чарлс беше последната капка.
— Да? — попита той.
Поколебах се, но заговорих. Трябваше да изтъкна тази възможност, без значение дали той — или аз — бяхме способни да го направим.