— Чарлс Стюарт — той е в основата на всичко. Битката, войната — всичко зависи от него.
— Да? — Джейми ме погледна със зачервени, питащи очи.
— Ако умре… — прошепнах накрая.
Той затвори очи и последните капки кръв се смъкнаха от лицето му.
— Ако той умре… сега. Днес. Или тази нощ. Джейми, без Чарлс няма да има за какво да се бият. Няма да има кой да ги поведе към Калоден. Няма да има битка.
Дългите мускули на шията му подскочиха, когато преглътна. Отвори очи и се втренчи отвратен в мен.
— Господи! — прошепна. — Господи, не говориш сериозно!
Ръката ми се сви около кристала със златен обков на шията ми.
Бяха ме повикали да се погрижа за принца преди Фолкърк. О’Съливан, Тулибардин и другите. Негово Височество беше болен — неразположение, по техните думи. Аз прегледах гърдите и раменете му, устата и бялото на очите.
Имаше скорбут и няколко други заболявания, причинени от лошото хранене. Казах им го.
— Глупости! — разгневи се Шеридан. — Негово Височество не може да страда от такива болести като прост селянин!
— Но той се храни като селянин — сопнах се аз. — И дори по-зле. — „Селяните” бяха принудени да ядат лук и зеле, защото нямаха друго. Негово Височество отминаваше с презрение подобни храни, той и съветниците му ядяха месо — и почти нищо друго. Огледах обръча от изплашени, отвратени лица и видях само неколцина без симптоми от липсата на прясна храна. Разклатени или опадали зъби, меки кървящи венци, гнойни сърбящи фоликули под разкошните дрехи на Негово Височество.
Не исках да се лишавам от скъпоценния си запас от шипки и сушени горски плодове, но предложих неохотно да му направя чай от тях. Той ми отказа почти безцеремонно и аз разбрах, че е повикал Арчи Камерън с неговите пиявици и скалпели, за да провери дали малко пускане на кралска кръв ще облекчи кралския сърбеж.
— Аз мога да го направя — казах. Сърцето ми биеше силно в гърдите, едва дишах. — Мога да му направя отваря. Мисля, че ще го убедя да я изпие.
— И ако умре веднага след като я изпие? Господи, Клеър! Те ще те убият на място!
Пъхнах длани под мишниците си, за да ги стопля.
— Има ли значение? — Отчаяно опитвах да успокоя гласа си. Всъщност имаше значение. Точно сега моят живот тежеше доста повече от стотиците, които можех да спася. Стиснах юмруци, трепереща от ужас, като мишка в челюстите на капан.
Джейми веднага дойде при мен. Краката не ме държаха, той почти ме отнесе до счупената пейка и ме накара да седна. Прегърна ме.
— Смела си като лъвица, любима — прошепна в ухото ми.
— Като мечка, като вълк! Но знаеш, че няма да ти позволя да го направиш.
Треперенето малко отслабна, но още ми беше студено и ми призляваше от ужас.
— Трябва да има и друг начин — казах аз. — Сигурно няма да е трудно да добавим нещо в храната му, без да забележи. Тук цари пълен хаос. — Така беше; офицерите спяха по маси и по пода из цялата къща, твърде изморени, за да свалят оръжието и ботушите си. В къщата цареше хаос, постоянно някой влизаше и излизаше. Лесно щях да разсея слугата, колкото да добавя смъртоносен прах към вечерята на принца.
Първоначалният ужас започна бавно да отстъпва, но злокобността на предложението ми се застоя като отрова и смразяваше кръвта ми. Ръката на Джейми се стегна за миг на раменете ми, после се отдръпна. Той обмисляше ситуацията.
Смъртта на Чарлс Стюарт нямаше да сложи край на въстанието; нещата бяха стигнали твърде далеч. Лорд Джордж Мъри, Балмерино, Килмарнок, Лохиел, Кланраналд — всички ние бяхме предатели и животът и имуществото ни щяха да бъдат отнети от Короната. Армията на планинците беше в развалини; без Чарлс, който да ги пришпорва, всички щяха да се стопят като дим. Англичаните, унизени при Престън и Фолкърк, нямаше да се поколебаят да преследват бегълците, за да отмъстят за честта си и да отмият обидата с кръв.
Малко вероятно беше Хенри Йоркски, набожният по-малък брат на Чарлс, вече обвързан с църковни обети, да заеме мястото на брат си и да продължи борбата за реставрация. Катастрофата беше неизбежна и нищо не бе в състояние да я предотврати. Сега можехме само да спасим живота на хората си, за да не умрат на бойното поле на следващия ден.
Чарлс беше решил да се бият при Калоден, Чарлс, който заради ината и глупостта си отхвърли съветите на генералите си и тръгна да напада Англия. А предложението на Сандрингам, истинско или не, беше умряло заедно с него. Нямаше да има подкрепа от юг; предполагаемите якобити там пропуснаха да се стекат под знамената на своя крал. Принуден да отстъпи, Чарлс бе решил да направи последен упорит опит и да хвърли зле въоръжените си, изтощени и измъчени от глад хора в битка на подгизнало от дъжд поле, за да се изправят срещу яростния оръдеен огън на Къмбърланд. Ако Чарлс Стюард беше мъртъв, битката при Калоден нямаше да се състои. Един живот срещу две хиляди живота. Един живот — но пък кралски и отнет не в битка, а хладнокръвно.