Мърто кимна отново и се обърна. После спря и пак погледна Джейми. Тънката уста потрепна, преди да каже:
— Едно ще поискам от теб, момко — нека бъдат англичаните. Не твоите хора.
Джейми потрепна леко, но само за миг и кимна. После, без да каже нищо повече, протегна ръце към Мърто. Прегърнаха се кратко и яростно и Мърто се отдалечи с развяващо се прокъсано наметало.
Явно аз бях последната точка в дневния ред.
— Хайде, сасенак. — Хвана ме за ръката. — Трябва да тръгваме.
Никой не ни спря; по пътя имаше много хора и почти не усетихме как наближихме полето. Малко по-нататък, когато напуснахме главния път, вече нямаше кой да ни види.
Джейми мълчеше, концентриран върху задачата си. Аз не му казах нищо, бях прекалено шокира и ужасена.
„Ще заведа жена си на безопасно място.” Не знаех какво има предвид, но до два часа стана очевидно, защото той обърна коня на юг, към стръмния зелен хълм, наречен Крейг на Дун.
— Не! — извиках, щом разбрах къде отиваме. — Джейми, не! Няма да ида!
Той не ми отговори, само пришпори коня и препусна напред. Нямах друг избор, освен да го последвам.
В мен бушуваха всякакви чувства; освен страхът от битката и ужасът от смъртта на Дугал, сега ме измъчваше и мисълта за камъните. Този прокълнат кръг, през който бях дошла тук. Явно Джейми искаше да ме отпрати обратно към моето време — ако изобщо беше възможно.
Не, да иска каквото си ще, казах си, и стиснах зъби, докато го следвах по тясната пътечка през тревата. Няма сила на земята, която да ме накара да го изоставя сега.
Стояхме заедно на склона, в малкото дворче на порутена къща точно под билото. Тя беше изоставена от години; местните смятаха хълма за обитаван от феи.
Джейми почти ме довлече дотук, без да обръща внимание на протестите ми. Спря пред къщата и седна задъхан на земята.
— Всичко е наред — каза накрая. — Сега имаме малко време. Никой няма да ни намери тук.
Беше се увил плътно с наметалото си. Засега дъждът беше спрял, но от планините, чиито върхове още бяха покрити със сняг, духаше студен вятър. Джейми отпусна изтощен глава на коленете си.
Седнах до него, свих се в наметалото си и слушах как дъхът му постепенно се успокоява. Седяхме дълго така, в мълчание, не смеехме да помръднем над кипящия долу хаос. Хаос, за който бях помогнала и аз.
— Джейми — казах накрая. Посегнах да докосна ръката му, но не посмях. — Джейми… съжалявам.
Той продължи да се взира в тъмната бездна на полето под нас. За миг си помислих, че не ме е чул. Той затвори очи, после тръсна леко глава.
— Не. Няма защо.
— Има. — Мъката ме давеше, но трябваше да го кажа, трябваше да му кажа, че съзнавам какво му причиних. — Трябваше да се върна. Джейми, ако се бях върнала, когато ти ме доведе тук от Крейнсмюир… може би…
— Да, може би — прекъсна ме той. Извърна се рязко към мен и видях очите му. В тях имаше копнеж и мъка, също като в моите, но не и гняв, нито обвинение.
Поклати пак глава.
— Не. Знам за какво говориш, любима. Но не е така. Ако си беше тръгнала тогава, можеше пак да стане така. Или пък не. Можеше да се случи по-скоро. Или някак иначе. Никой не знае, никой. Не само ние сме замесени в това и аз няма да ти позволя да поемеш сама вината.
Докосна косата ми и я приглади назад от очите. Една сълза се спускаше по бузата ми и той я улови с пръст.
— Не е за това. — Посочих в мрака към войските и Чарлс, към мъртвия в гората, към предстоящата касапница. — Не за това. А за онова, което причиних на теб.
Тогава той се усмихна с огромна нежност и ме погали по бузата.
— Така ли? А аз какво причиних на теб, сасенак? Отделих те от родното ти място, преведох те през бедност и изгнание, през бойни полета, рискувах живота ти. Ти сърдиш ли ми се за това?
— Знаеш, че не.
Усмихна се.
— Е, и аз не се сърдя, моя сасенак. — Усмивката изчезна от лицето му, когато погледна към билото на хълма над нас. Камъните не се виждаха, но аз усещах заплашителното им присъствие.
— Няма да ида, Джейми — повторих упорито. — Оставам с теб.
— Не! — Поклати глава. Говореше внимателно, но твърдо и безпрекословно. — Аз трябва да се върна, Клеър.
— Джейми, не! — Стиснах здраво ръката му. — Джейми, те сигурно вече са намерили Дугал! Уили Колтър сигурно вече е казал на някого.
— Да, казал е. — Потупа ме по рамото. Беше стигнал до решението по пътя към хълма; виждах го на измореното му лице. На него имаше мъка, но и решителност. Сега не беше време за скръб.