— Можем да се опитаме да избягаме във Франция. Джейми, трябва да опитаме! — Но знаех, че няма да го разубедя.
— Не — повтори тихо той. Обърна се и вдигна ръка към тъмната долина под нас. — Страната кипи, сасенак. Пристанищата са затворени; O’Брайън от три месеца се опитва да намери кораб, за да спаси принца и да го отведе във Франция. Дугал ми каза… преди. — Тръпка премина по лицето му и внезапен спазъм на мъка сбърчи веждите. Той я прогони и продължи със спокоен глас: — Него го преследват само англичаните, а мен ще ме търсят и англичаните, и клановете. Аз съм двоен предател, бунтовник и убиец. Клеър… — потърка тила си и продължи нежно: — Клеър, аз съм мъртвец.
Сълзите замръзваха по бузите ми и оставяха ледени следи, които изгаряха кожата.
— Не — повторих, но напразно.
— Аз не съм съвсем незабележим — опита да се пошегува той и прекара ръка през червеникавите си кичури. — Червения Джейми няма да стигне далеч, но ти… — Докосна устата ми и проследи устните. — Теб мога да спася, Клеър, и ще го направя. Това е най-важното. А след това ще се върна за хората си.
— За мъжете от Лалиброх? Но как?
Джейми се намръщи, пръстите му разсеяно си играеха с дръжката на меча.
— Мисля, че мога да ги измъкна. Долу ще е хаос, ездачи ще препускат насам-натам, ще се крещят заповеди; битките са голяма суматоха. А дори да са разбрали какво… какво направих — продължи той и гласът му пресекна за миг, — никой няма да ме спре, ако англичаните са вече насреща и битката трябва да започне. Да, мога да го направя. — Гласът му укрепна и той сви решително юмруци. — Те ще ме последват със сигурност — за Бога, нали аз ги доведох тук! Мърто ще ги е събрал и аз ще ги изведа от бойното поле. Ако някой се опита да ме спре, ще кажа, че искам да водя хората си в битката; дори Младия Саймън няма да ми откаже това право.
Пое дълбоко дъх и събра вежди, явно си представяше сцената на бойното поле призори.
— Ще ги отведа далеч. Полето е достатъчно голямо и всички ще решат, че се придвижваме към друга позиция. Ще ги изведа на пътя към Лалиброх.
Замълча, сякаш само дотам стигаше планът му.
— А после? — попитах. Не исках да чувам отговора, но не можах да се спра.
— Тогава ще се върна на Калоден — издиша той и ми се усмихна. — Не ме е страх да умра, сасенак. — Устните му се изкривиха леко. — Е… не много. Някои от начините наистина са… — Потрепери, но продължи да се усмихва. — Съмнявам се, че ще ме удостоят с услугите на истински професионалист, но дори да стане така, вероятно мосю Форе ще го сметне за… неуместно. Все пак да изтръгнеш сърцето на човек, с когото си пил вино…
Аз изстенах и го прегърнах, стиснах го с всички сили.
— Не се тревожи — прошепна в косата ми. — Не се тревожи, сасенак. Може да е куршум. Може да е острие. Но ще е бързо.
Знаех, че лъже; бях виждала достатъчно получени в битка рани и достатъчно умиращи войници. Вярно беше само, че е за предпочитане пред това да очакваш примката на палача. Ужасът, който не ме напускаше от срещата със Сандрингам, отново се надигна и ме удави. Ушите ми звънтяха от ударите на сърцето, гърлото ми се сви и не можех да дишам.
Тогава изведнъж страхът си отиде. Не можех да го оставя, не можех.
— Джейми — казах в гънките на наметалото му. — Връщам се с теб.
Той се сепна и ме погледна.
— Не!
— Връщам се. — Бях съвсем спокойна, без капка съмнение.
— Ще направя килт от наметалото си; в армията има достатъчно млади момчета, ще мина за едно от тях. Сам каза, че ще е суматоха. Никой няма да забележи.
— Не! Не, Клеър! — Стисна зъби, гледаше ме с гняв и ужас.
— Щом теб не те е страх, и мен не ме е страх — заявих аз. — Ще… свърши бързо. Ти го каза. — Брадичката ми започна да трепери въпреки решителността. — Джейми… аз не мога… не мога да живея без теб. Това е!
Той отвори безмълвен уста, затвори я и поклати глава. Светлината над планините угасваше и оцветяваше облаците с мътно червено сияние. Най-сетне той посегна и ме придърпа към себе си.
— Да не мислиш, че не знам? — попита тихо. — Знам, че на мен се пада лесното сега. Защото ако чувстваш това, което аз изпитвам към теб, значи те карам да си изтръгнеш сърцето и да живееш без него. — Погали ме по косата, грубите кокалчета се закачаха в кичурите. — Но трябва да го направиш, милата ми. Моята смела лъвица. Трябва!
— Защо? — Отдръпнах се да го погледна. — Когато ме спаси от кладата в Крейнсмюир… тогава каза, че си щял да умреш с мен, щял си да изгориш на кладата заедно с мен!
Стисна ръцете ми и ме погледна със спокойни сини очи.