— Първо се натъкнах на един английски драгун в униформи. Което ми подсказа, че нещо не е наред.
Внезапна усмивка озари лицето на Роджър, но Бриана изглеждаше ужасена.
— Предполагам — рече той.
— Проблемът беше, че не можах да се върна. — Реших, че ще е по-добре да говоря на него, защото поне изглеждаше готов да ме слуша, без значение дали ми вярваше. — Работата e там, че дамите тогава не можеха да ходят никъде сами, и дори да го направят, не бяха облечени с рокля на цветя и ниски обувки — обясних аз. — Всеки, когото срещнах, като се започне с капитана от драгуните, разбираше, че нещо с мен не е наред — но не знаеха какво. Как биха могли? Не можех да им обясня, както не мога и сега, а тогава лудниците не бяха така приятни като сегашните. Обитателите им не плетяха кошници — добавих в опит да се пошегувам. Не се получи, Бриана направи гримаса и се притесни още повече.
— Онзи драгун… — продължих и изтръпнах при спомена за Джонатан Улвъртън Рандал, капитан от осми полк на Кралските драгуни. — Отначало реших, че халюцинирам, защото той приличаше много на Франк, дори го взех за него. — Озърнах се към масата, където лежаха книгите на Франк, а на задните корици имаше снимка на тъмнокос хубав мъж със слабо лице.
— Това е невероятно съвпадение — каза Роджър. Не откъсваше очи от мен.
— Е, може да се каже. — Извърнах с усилие поглед от книгите. — Нали знаеш, че е негов предтеча. Всички мъже в семейството си приличат — поне физически — добавих аз, като си мислех за поразителните нефизически разлики.
— А той… какъв беше? — Бриана сякаш излизаше от ступора си, поне мъничко.
— Беше проклет мръсен перверзник — отвърнах аз. Те се ококориха и се спогледаха ужасени.
— Не правете такива физиономии. И през осемнайсети век имаше извращения; те не са някаква новост. Само че тогава беше по-лошо, защото никого не го беше грижа, стига всичко да става тихо и кротко и да се преструваш на почтен. А Черния Джак Рандал беше войник. Командваше гарнизон в Северна Шотландия, който трябваше да държи клановете под контрол, и имаше доста големи правомощия. — Пийнах уиски, за да се подкрепя. — Харесваше му да наранява хората. Много му харесваше.
— А теб… нарани ли те? — попита деликатно Роджър. Бри като че ли се затваряше в себе си, кожата на скулите ѝ се изопваше.
— Не пряко. Поне не много. — Поклатих глава. Пак почувствах студената яма в стомаха си, която уискито не успяваше да сгрее. Джак Рандал ме беше ударил там. Усетих го като болка в заздравяла рана.
— Той имаше доста ексцентрични наклонности. Но всъщност… искаше Джейми. — Не можех да се накарам да произнеса думата „обичаше”. Гърлото ми се сви и едва преглътнах последните капки уиски. Роджър взе гарафата, вдигна питащо вежди и аз кимнах да ми налее.
— Джейми. Онзи Джейми Фрейзър? И той беше…
— Мой съпруг.
Бриана поклати глава като кон, който разгонва мухите.
— Но ти имаше съпруг — каза тя. — Не си могла… дори да… няма как…
— Трябваше — отвърнах. — Не го направих нарочно.
— Мамо, как така ще се омъжиш случайно! — Бриана вече не се държеше като грижовна медицинска сестра в лудница.
Сметнах това за подобрение, дори алтернативата да беше гняв.
— Ами не беше точно случайно. Иначе щяха да ме предадат на Джак Рандал. Джейми се ожени за мен, за да ме защити. Адски великодушно от негова страна — добавих, докато се взиpax в Бри над чашата си. — Не беше длъжен, но го направи.
Прогоних спомена за първата ни брачна нощ. Той беше девствен; ръцете му трепереха, докато ме докосваше. Аз също бях изплашена — но с по-голямо основание. А призори, когато ме прегръщаше, а голият ми гръб бе до голите му гърди и усещах до бедрата си неговите топли, силни бедра, той шепнеше в облаците на косата ми: „Не се плаши. Вече не сме двама.”
— Разберете — обърнах се отново към Роджър. — Не можах да се върна. Бях избягала от капитан Рандал, когато шотландците ме намериха. Водеха добитък. Джейми беше с тях. Те бяха от рода на майка му, Макензи от Лeox. Не знаеха какво да ме правят, но ме взеха като пленница. И не успях да избягам отново.
Спомних си неуспешните опити за бягство от замъка Леох. И после деня, когато казах на Джейми истината, а той — също като Франк, не ми повярва, но поне се преструваше, че ми вярва — ме отведе на хълма при камъните.
— Вероятно ме смяташе за вещица — казах аз, затворих очи и леко се усмихнах при тази мисъл. — Сега те мислят за луд; тогава те мислеха за вещица. Различни времена, различни нрави — обясних и отворих очи. — Само че днес не го наричат магия, а психология. Не че има голяма разлика. — Роджър кимна, изглеждаше смаян.