— Да, щях, но не аз носех дете.
Казах си, че е заради вятъра, че треперя от студ, че студът отнема дъха ми.
— Не се знае, рано е да се каже.
Той изсумтя и очите му просветнаха дяволито.
— Сасенак, кръвта никога не ти е закъснявала и с ден, откакто за първи път ме прие в леглото си. Сега не си кървила от четиридесет и шест дни.
— Копеле! — изкрещях вбесена. — Броил си ги! Насред проклетата война — ти си ги броил!
— А ти не си ли?
— Не! — Не бях. Твърде много се страхувах да не би да получавам твърде късно онова, за което толкова се молех.
— А и това — продължих, все още се опитвах да отрека тази възможност — не означава нищо. Може да стане и от глад, често се случва.
Той вдигна вежда и сви нежно ръка на гърдата ми.
— Да, ти си слабичка, но колкото и да си слаба, гърдите ти са пълни, а зърната им са с цвета на тъмно грозде. Забрави ли, че вече съм те виждал такава? Аз нямам съмнение — ти също.
Опитах се да потисна гаденето — което така лесно бях приписвала на страха и глада, — но чувствах малката тежест, която внезапно пламна в утробата ми. Прехапах силно устна, гаденето продължаваше.
Джейми пусна ръцете ми и се изправи пред мен. Силуетът му се очерта на притъмняващото небе.
— Клеър — каза тихо. — Утре аз ще умра. Детето… само то ще остане от мен. Моля те, Клеър, умолявам те, спаси го!
Стоях неподвижно, нищо не виждах. И в този момент чух как се разби сърцето ми. Тих, но ясен звук — все едно си откъснал стъблото на цвете.
Накрая сведох глава към него, вятърът плачеше в ушите ми.
— Добре — прошепнах. — Добре. Ще си ида.
Беше почти тъмно. Той мина зад мен и ме вдигна. Аз се облегнах на него и погледнах през рамо към долината. Там вече се появяваха огньове — малки сияещи точици в далечината. Останахме така много време. На хълма беше тихо; не чувах нищо друго, освен равното дишане на Джейми. Всеки дъх беше скъпоценен звук за мен.
— Ще те намеря — прошепна той в ухото ми. — Обещавам. Дори да чакам двеста години в чистилището, двеста години без теб. Нека това да е наказанието за престъпленията ми. Защото съм лъгал, убивал съм и съм крал; предавал съм. Но едно нещо имам за отплата. Когато се изправя пред Бог, ще му го кажа и то ще натежи пред всичко останало. „Боже — ще му кажа — ти ми даде удивителна жена и о, Боже, аз много я обичах.”
Той беше бавен и внимателен; аз също. Трябваше да се насладя и запомня всяко докосване, всеки миг, да ги пазя като талисмани в лишеното от него бъдеще.
Аз докоснах всяка мека вдлъбнатинка, всяко скрито местенце по тялото му. Усещах изяществото и силата на всяка кост, чудото на твърдите мускули, изопнати и гъвкави по раменете, гладки и солидни по гърба, твърди и потъмнели като дървесина по бедрата.
Вкусих солената пот във вдлъбнатинката на шията му, помирисах топлия мускус на космите между краката му, сладостта на меката широка уста, която имаше вкус на сушена ябълка с леката горчивина на плодове на хвойна.
— Толкова си красива — шепнеше ми той, докосваше хлъзгавината между краката ми и нежната кожа по вътрешната страна на бедрата.
Главата му беше тъмно петно върху белотата на гърдите ми. Дупките по покрива пропускаха съвсем слаба светлина от небето над нас; тихият тътен на пролетна гръмотевица не спираше да мърмори в хълмовете отвъд нашите крехки стени. Той беше твърд в ръката ми, толкова твърд от желание, че допирът ми го накара да изстене.
Когато вече не можеше да чака повече, той влезе в мен като нож в ножницата си и ние се задвижихме силно, притискахме се, искахме се, отчаяно се нуждаехме от този миг на сливане и се страхувахме да го достигнем, защото знаехме, че след това ще дойде вечната раздяла.
Той ме водеше отново и отново до върха, сдържаше се, спираше, стенеше и трепереше на ръба. Докато най-сетне не докоснах лицето му, плъзнах пръсти в косата, притиснах го към себе си и се извих отдолу.
— Сега — казах му тихо. — Сега. Ела с мен, ела с мен, сега. Сега!
Той ми се отдаде и аз на него в страст, примесена с отчаяние. Виковете ни сякаш утихнаха бавно и зазвъняха в мрака на студената каменна къща.
Лежахме, притиснати един в друг, неподвижни, тежестта му беше благословия, щит и утеха. Толкова солидно тяло, толкова изпълнено с топлина и живот; как бе възможно да спре да съществува само след часове?
— Чуй — каза той тихо. — Чуваш ли?
Отначало не чух нищо, освен вятъра и дъжда, който капеше през дупките в покрива. Тогава го долових — бавното туптене на сърцето му до моето, биеха заедно в ритъма на живота. Кръвта течеше през него, през нашата крехка връзка, през мен и обратно.