Лежахме така, топли под наметалата, върху постеля от дрехите ни, преплетени един в друг. После той се отдръпна, обърна ме с гръб към него, сложи ръка на корема ми и дъхът му стопли тила ми.
— Поспи малко, любима! — прошепна. — Искам да поспя още веднъж така — да те прегръщам, теб и бебето.
Мислех, че няма да мога да заспя, но бях твърде изтощена и се плъзнах под повърхността почти веднага. Призори се събудих. Джейми още ме прегръщаше. Лежах, гледах как нощта прелива в ден и копнеех да върна обратно мрака, нашето убежище.
Превъртях се настрани и се надигнах, за да видя как светлината докосва лицето му невинно в съня и как изгряващото слънце озарява косата му с пламъци — за последен път.
Вълна от мъка се разби в мен, беше толкова силна, че сигурно съм изстенала, защото той отвори очи. Усмихна се и се вгледа в лицето ми. Знаех, че запомня чертите ми, както аз неговите.
— Джейми. — Гласът ми беше дрезгав от съня и надебелял от сълзите. — Джейми. Искам да ме бележиш.
— Какво? — сепна се той.
Малкият нож, който носеше в чорапа си, беше наблизо. Гравираната рогова дръжка тъмнееше върху дрехите ни. Взех го и му го подадох.
— Порежи ме! — казах бързо. — Достатъчно дълбоко, за да остане белег. Искам да отнеса със себе си докосването ти, да имам нещо от теб, което ще бъде винаги с мен. Не ме е грижа, че ще боли, нищо не може да боли повече от раздялата ни. Поне, когато го докосвам, където и да съм, ще усещам отново допира ти.
Той сложи ръка върху моята над дръжката на ножа. След миг я стисна и кимна. Поколеба се, аз протегнах дясната си ръка. Под наметалата беше топло, но дъхът му излизаше на струйки, видим в студената къща.
Той изви дланта ми нагоре, огледа я внимателно, после я вдигна към устните си. Целуна я във вдлъбнатината, ухапа силно и засмука основата на палеца. Отдръпна се и бързо поряза изтръпналата плът. Усетих само леко парене, но кръвта потече веднага. Той пак вдигна дланта ми към устата си и я задържа там, докато кръвотечението отслабне. Превърза вече жилещата рана с носна кърпа, но не и преди да видя, че раната е във формата на малко, леко изкривено „J”.
Вдигнах очи и осъзнах, че ми подава ножа. Взех го и колебливо приех ръката, която ми подаваше.
Той затвори очи за миг и стисна устни, но изсумтя леко от болка, когато притиснах върха на ножа в месестата възглавничка в основата на палеца. Хълмът на Венера; хълмът на страстта и любовта.
Едва след като изрязах малкия полукръг, осъзнах, че ми е дал лявата си ръка.
— Трябваше да е другата. Сега ще те боли, докато стискаш меча.
Той се усмихна.
— Не искам нищо повече от това да усещам твоя допир в последната си битка.
Аз свалих окървавената кърпичка от ръката си и притиснах моята рана към неговата, пръстите ни се преплетоха. Кръвта беше топла и хлъзгава, но още не лепнеше между ръцете ни.
— Кръв от кръвта ми… — прошепнах аз.
— … плът от плътта ми — отвърна тихо той. И двамата не можахме да довършим клетвата — „докато смъртта ни раздели”, но неизреченото увисна болезнено между нас. Накрая той се усмихна накриво.
— Дори след смъртта — каза твърдо и ме привлече отново към себе си.
— Франк — каза накрая с въздишка. — Е, ти ще решиш какво ще му кажеш за мен. Вероятно няма да иска да слуша, но ако все пак поиска, ако решиш, че можеш да му кажеш за мен, както каза на мен за него, тогава му кажи… че съм благодарен. Кажи, че му вярвам и че… — Ръцете му стиснаха раменете ми и той заговори през смях и абсолютно искрено: — Кажи му, че го мразя и в червата!
Бяхме се облекли и зората вече минаваше в ден. Нямахме храна, нямаше с какво друго да продължим момента. Нищо не беше останало… и нямаше повече какво да кажем.
Сега той трябваше да ме напусне и да стигне до Друмоси Мур навреме. Това беше последната ни раздяла и не знаехме как да се сбогуваме.
Накрая той се усмихна, наведе се и ме целуна нежно по устните.
— Казват… — започнах аз и замълчах, за да се прокашлям, — казват, че в стари времена, когато мъж се отправял да върши велики дела, първо намирал магьосница и я молел да го благослови. Заставал в посоката, в която щял да поеме, тя минавала зад него и изричала молитвата си. После той тръгвал веднага и не поглеждал назад, защото това щяло да му донесе лош късмет.
Той докосна лицето ми и се обърна към отворената врата. Утринното слънце се изливаше през нея и осветяваше косата му с хиляди пламъци. Изправи рамене, пое дълбоко дъх и каза тихо:
— Благослови ме тогава, магьоснице, и тръгвам.