Сложих ръка на рамото му, търсех думи. Джени ме беше научила на няколко древни келтски защитни молитви; опитах да си ги спомня.
— Исусе, син на Мария — заговорих дрезгаво, — в Твоето име, в името на Твоя обичан апостол Йоан, и в името на всички светии в Небесното Ти царство, пази този мъж в битката, която предстои…
Прекъсна ме някакъв шум по склона — гласове и стъпки.
Джейми се скова за миг и рамото му се втвърди под ръката ми. Обърна се да ме избута към дъното на къщата, където стената беше почти срутена.
— Бягай! Англичани са! Клеър, бягай!
Хукнах към отвора в стената, сърцето ми се беше качило в гърлото. Той се обърна към вратата с ръка на меча. Спрях само за миг, за да го видя за последно. Той извърна глава, видя ме, после внезапно се озова до мен и ме избута отчаяно до стената. Прегърна ме яростно. Усетих как твърдият му член се притиска в корема ми, а дръжката на кинжала се забива в хълбока ми.
Заговори дрезгаво в косата ми:
— Още веднъж. Трябва! Но бързо! — Избута ме към стената и аз вдигнах бързо полите си. Това не беше любене; той влезе бързо и силно и свърши за секунди. Гласовете приближаваха, едва на стотина метра от нас.
Целуна ме отново, но толкова силно, че усетих вкуса на кръв.
— Кръсти го Брайън, на баща ми. — После ме блъсна към отвора в стената. Аз изтичах през него, озърнах се назад и го видях да стои пред вратата с меч в лявата ръка и кинжал в дясната.
Англичаните не знаеха, че в къщата има някого, затова не се бяха сетили да пратят човек да огледа отзад. Склонът зад нея беше пуст и аз хукнах през него към гората от елши под билото.
Проправях си път през храсти и клони, препъвах се в камъни, заслепена от сълзи. Зад себе си чувах викове и звън на стомана. Бедрата ми бяха хлъзгави и влажни от семето на Джейми. Като че ли никога нямаше да стигна до билото; цял живот щях да тичам през тези преплетени дървета.
В храстите зад мен нещо изпращя. Някой ме беше видял да бягам от къщата. Избърсах сълзите и задрапах нагоре сякаш в продължение на часове, склонът ставаше все по-стръмен. Вече бях на открито, на гранитния корниз, който помнех.
Храстите дрян бяха тук, както и купчината малки канари.
Спрях на ръба на каменния кръг и погледнах надолу в отчаян опит да разбера какво се случва. Колко ли войници бяха влезли в къщата? Дали Джейми беше успял да се отърве от тях и да достигне до окуцелия си кон долу? Без него никога нямаше да се добере навреме до Калоден.
Изведнъж храстите под мен се отвориха и видях нещо червено. Английски войник. Обърнах се, хукнах с всички сили по торфа в каменния кръг и се хвърлих в процепа на скалата.
14 „Страх от смъртта измъчва ме.” (лат.) — Бел. прев.
СЕДМА ЧАСТ
ИСТИНА СЪС ЗАДНА ДАТА
47
ПОСЛЕДНИ ПОДРОБНОСТИ
— Той беше прав, разбира се. Проклет да е винаги беше прав — каза Клеър, сякаш подразнена. Усмихна се печално, после погледна Бриана, която седеше на килима пред камината и прегръщаше коленете си с напълно безизразно лице. Само косата ѝ леко се развяваше от топлината на огъня.
— Бременността беше рискована, отново, а раждането мина тежко. Ако бях останала там, със сигурност и двете щяхме да умрем. — Говореше на дъщеря си, сякаш бяха сами в стаята. Роджър, който се пробуждаше бавно от магията на миналото, се почувства като натрапник.
— Но истината е, че не можех да понеса раздялата с него — каза тихо Клеър. — Дори заради теб… мразех те мъничко, преди да се родиш, защото той ме накара да си ида заради теб. Не ме беше страх да умра — не и с него. Но да си тръгна и да живея без него… да, той беше прав, на мен се падна по-тежката участ. Все пак го направих, защото го обичах. И ние с теб сме живи, защото той те обичаше.
Бриана не помръдна; не откъсваше очи от лицето на майка си. Само устните ѝ се раздвижиха сковано, да говорят:
— Колко дълго… ме мрази?
Златните очи срещнаха сините, невинни и безмилостни като очите на ястреб.
— Докато се роди. Докато не те прегърнах да те накърмя и не видях, че ме гледаш с очите на баща си.
Бриана изсумтя тихо и задавено, но майка ѝ продължи. Гласът ѝ омекна малко, докато гледаше момичето в краката си.
— А после започнах да те опознавам — като нещо отделно от мен и от Джейми. И те обикнах заради теб самата, а не само заради мъжа, който беше твой баща.
Бриана скочи внезапно от мястото си. Косата ѝ беше настръхнала като лъвска грива, а сините очи горяха като пламъците зад нея.