— Франк Рандал е мой баща! Само той! Той! — Беше стиснала юмруци и се взираше в майка си. Гласът ѝ трепереше от гняв. — Не знам защо го правиш. Може би все още ме мразиш! — Сълзите започнаха да се стичат по бузите ѝ и тя ги избърса гневно с опакото на дланта си. — Татко… татко ме обичаше… нямаше да ме обича, ако не бях негова! Защо се опитваш да ме убедиш, че не е мой баща? Ревнуваш ли от мен? Това ли е? Толкова ли те е яд, че той ме обичаше? Теб не те обичаше, знам го! — Сините очи се присвиха като на котка и засияха на мъртвешки бледото лице.
Роджър изпита силното желание да се измъкне през вратата, преди да е забелязала присъствието му и да насочи гнева си към него. Но въпреки неудобството го обземаше все по-нарастващо възхищение. Момичето пред камината, което вилнееше в защита на баща си, гореше със същата дива сила, която беше хвърляла планинците срещу враговете им като яростни демони. Дългият прав нос се издължи още повече от сенките, очите бяха присвити като на съскаща котка. Тя беше истинско копие на своя баща — и явно той не беше тъмнокосият кротък учен, чиято фотография украсяваше книгите на масата.
Клеър отвори уста, но я затвори. Взираше се с изумление в дъщеря си. В напрегнатото тяло, в широките скули. Роджър знаеше, че Клеър ги е виждала много пъти преди — но не в Бриана.
Така рязко, че и двамата потрепнаха, Бриана се завъртя, грабна пожълтелите изрезки от писалището и ги хвърли в огъня. После взе ръжена и замушка яростно въглените, без да я е грижа за дъжда от искри, които полетяха от камината и засъскаха около ботушите ѝ.
След това се извърна от бързо почерняващите хартии, опря крак на камината и извика на майка си:
— Кучка! Мразила си ме, така ли? Е, и аз те мразя! — Вдигна ръжена и Роджър инстинктивно се напрегна, готов да скочи към нея. Но тя се обърна и го запрати към високия прозорец, чиито черни от нощта стъкла отразиха образа на пламтяща жена миг преди да се чуе трясъкът и да се превърнат в празна чернота.
Тишината в кабинета беше оглушителна. Роджър беше скочил към Бриана, но стоеше вкаменен насред стаята. Погледна ръцете си, не знаеше какво да прави с тях, после към Клеър. Тя седеше съвсем неподвижно в креслото, като замръзнало в сянката на хищна птица животно.
След няколко секунди Роджър отиде до писалището и се облегна на него.
— Не знам какво да кажа.
Устните ѝ потрепнаха леко.
— Аз също.
Още няколко минути изминаха в мълчание. Старата къща проскърцваше и се наместваше около тях, слабо дрънчене на съдове долиташе по коридора от кухнята, където Фиона приготвяше вечеря. Шокът и объркването вече напускаха Роджър, заменяше ги нещо друго, което не разбираше съвсем. Ръцете му бяха ледени, той ги потърка в краката си и усети топлата грапавина на рипсеното кадифе.
— Аз… — замълча и поклати глава.
Клеър пое дълбоко дъх и той осъзна, че тя помръдва за първи път след излизането на Бриана. Очите ѝ бяха ясни и открити.
— Вярваш ли ми?
Роджър я погледна замислено.
— Проклет да съм, ако знам — отвърна накрая.
Тя се усмихна.
— И Джейми така каза, когато го попитах откъде смята, че съм дошла.
— Разбирам го. — Роджър се поколеба, после взе решение, стана от писалището и тръгна през стаята към нея. — Може ли? — Коленичи пред нея, хвана отпуснатата ѝ ръка и я обърна към светлината. Внезапно си помисли, че винаги можеш да различиш истинската слонова кост от изкуствената, защото истинската е топла. Дланта в ръката му беше нежно розова, но лекото очертание във формата на буквата „J” в основата на палеца бе бяло като кост.
— Това не доказва нищо — каза тя, гледаше лицето му. — Може да съм го направила сама.
— Но не си, нали? — Той положи внимателно ръката в скута ѝ, сякаш беше крехък артефакт.
— Не съм, но не мога да го докажа. Перлите — вдигна ръка към проблясващата огърлица на шията си, — те са истински, това може да се докаже. Но не и откъде съм ги взела.
— А портретът на Елън Макензи… — започна той.
— Пак същото. Съвпадение. Нещо, на което се основават моите заблуди. Лъжите ми. — В гласа ѝ имаше горчива нотка, макар че говореше спокойно. По бузите ѝ беше избила червенина и тя вече не бе така скована. Сякаш статуя оживяваше.
Роджър се изправи. Тръгна бавно напред-назад през стаята, като прокарваше ръка през косата си.
— Но за теб е важно, нали? Много важно.
— Да. — Тя стана и отиде до писалището, където лежеше папката с проучването му. Сложи почтително ръка върху нея, сякаш върху надгробна плоча. Вероятно за нея беше такава.