— Трябваше да зная. — Гласът ѝ потрепери леко, но тя вирна брадичка. — Трябваше да зная дали е успял — дали е спасил хората си, — или се пожертва за нищо. И трябваше да кажа на Бриана. Дори да не вярва, дори никога да не повярва. Джейми е неин баща. Трябваше да ѝ кажа.
— Да, разбирам. Не си могла да го направиш, докато доктор Рандал, твоят съп… искам да кажа Франк — поправи се изчервен — е бил жив.
Тя се усмихна леко.
— Да, Франк ми беше съпруг. Беше такъв много години. И Бри е права донякъде — той беше неин баща, също като Джейми. — Погледна към ръцете си, разпери пръсти и светлината засия по двата венчални пръстена — сребърен и златен.
— Пръстенът — каза той и застана пак до нея. — Сребърният. Има ли на него знак на майстора? Някои шотландски майстори на сребро от осемнайсети век са оставяли знака си. Няма да е категорично доказателство, но все ще е нещо.
Клеър се сепна. Лявата ѝ ръка покри защитно дясната, пръстите потъркаха широката сребърна халка с шотландския мотив и цвета на магарешки бодил.
— Не зная. — На бузите ѝ се появи лека розовина. — Не съм го гледала от вътрешната страна. Никога не съм го сваляла. — Завъртя бавно пръстена на ставата. Пръстите ѝ бяха тънки, но от дългото носене пръстенът беше оставил отпечатък в плътта.
Тя се вгледа в него, после го донесе на масата. Застана до Роджър и наклони сребърната халка към светлината на настолната лампа.
— Има някакви думи — каза учудено. — Не знаех, че той… О, Господи! — Пръстенът се плъзна от ръката ѝ и изтрака на масата. Роджър бързо го взе и тя се извърна, притискаше юмруци към корема си. Той знаеше, че тя не иска да вижда лицето ѝ; беше изгубила напълно контрола, поддържан през целия ден и сцената с Бриана.
Постоя така, завладян от огромно неудобство. Имаше ужасното чувство, че се натрапва в интимност, по-дълбока от всичко, което познаваше, но не знаеше какво друго да стори, затова вдигна малкия метален пръстен към светлината и прочете думите вътре:
Да ми басиа миле…
Но заговори Клеър не той. Гласът ѝ трепереше, може ми тя плачеше, но скоро го овладя отново. Не можеше иначе; силата на онова, което за миг беше освободила, щеше да я унищожи.
— Това е Катул. Част от любовна поема. Хю… Хю Мънро ми я подари на сватбата, увита около къс кехлибар с водно конче в него. — Ръцете ѝ още бяха свити в юмруци и тя ги отпусна до тялото си. — Не мога да го кажа цялото, но знам една част. — Гласът ѝ укрепваше, но тя още стоеше с гръб към Роджър. Малкият сребърен пръстен сияеше на дланта му, още пазеше топлината на пръста ѝ.
Тя се извърна и преведе:
— …и нека любовните целувки да пърхат на устните ни и да разкажат истории за още хиляди, стотици, и стотици хиляди…
Тя остана неподвижна, после бавно извърна лице към него. Бузите ѝ бяха зачервени и мокри, миглите ѝ се бяха слепили, но беше някак неестествено спокойна.
— Още хиляди, стотици, и стотици хиляди — каза тя и направи опит да се усмихне. — Но няма знак на майстора. Така че и пръстенът не е доказателство.
— Напротив. — Роджър имаше чувството, че нещо запушва гърлото му, и се прокашля. — Това е абсолютно доказателство. За мен.
Нещо светна в дълбините на очите ѝ и усмивката стана истинска. Тогава сълзите най-сетне рукнаха, защото тя окончателно изгуби контрол.
— Съжалявам — каза накрая. Седна на дивана, опря лакти на коленете си и зарови лице в една от огромните бели носни кърпи на Преподобния. Роджър седна съвсем близо до нея. Тя изглеждаше малка и уязвима и той искаше да я погали по пепелявокестенявите къдрици, но не смееше.
— Не съм предполагала… не ми е хрумвало — каза тя и пак си издуха носа. — Не знаех колко много би означавало за мен някой да ми повярва.
— Дори да не е Бриана?
Тя изкриви леко лице, приглади косата си с ръка и се изправи.
— За нея беше шок. Естествено, как би могла… тя много обичаше баща си. Франк — добави бързо. — Знаех, че отначало може би няма да го приеме, но… ако има време да помисли, да задава въпроси… — Гласът ѝ затихна и раменете на белия ленен костюм увиснаха под тежестта на тези думи.
Сякаш да се разсее, тя погледна към масата, където лежеше купчината книги с лъскави корици.
— Странно е, нали? Да живееш двайсет години с човек, който изучава якобитите, и толкова да те е страх какво можеш да научиш, че да не смееш да отвориш някоя от книгите му. — Поклати глава, още се взираше в тях. — Не знаех какво се е случило с повечето от тях, не можех да понеса да узная. Аз познавах тези мъже; не можех да ги забравя, но можех да ги заровя дълбоко и да бягам от спомена. За известно време.