Сега това време беше свършило и друго започваше. Роджър взе книга от купчината и я претегли на ръката си, сякаш да претегли отговорността, с която се нагърбваше. Сигурно това поне щеше да я разсее от мислите за Бриана.
— Искаш ли да ти кажа? — попита я тихо.
Тя се колеба дълго, но после кимна бързо, сякаш се страхуваше да не се откаже.
Той облиза сухите си устни и започна да говори. Не му трябваше да поглежда книгата; тези факти бяха известни на всеки учен, който се занимаваше с този период. Все пак той държеше книгата на Франк Рандал до гърдите си като щит.
— Франсис Таунсенд. Човекът, който е завзел Карлайл за Чарлс, бил пленен, съден за измяна, обесен и изкормен.
Замълча, но тя и без това вече беше твърде бледа, едва ли можеше да пребледнее повече. Седна до масата срещу него, неподвижна като колона от сол.
— Макдоналд от Кепок влязъл в битката при Калоден пеша, заедно с брат си Доналд. И двамата били убити от английската артилерия. Лорд Килмарнок паднал в битката, но лорд Анкръм, който оглеждал ранените, го познал и го спасил от хората на Къмбърланд. Не било голяма услуга, защото следващия август го обезглавили на Тауър Хил заедно с Балмерино. — Поколеба се. — По-малкият син на Килмарнок също умрял на бойното поле. Тялото му не е намерено.
— Винаги съм харесвала Балмерино — прошепна тя. — А Старата лисица? Лорд Ловат? Сянката на секира…
— Да. — Той погали несъзнателно гладката обложка на книгата, сякаш четеше думите на брайлова азбука. — Той бил съден за измяна и обезглавен. Всички източници твърдят, че посрещнал смъртта с огромно достойнство.
Сцената проблесна в ума му и той започна да цитира Хогарт по памет:
— „Докато преминаваше през крещящата и ликуваща тълпа от англичани по пътя към Тауър, старият вожд на клана Фрейзър изглеждаше нехаен и безразличен към дъжда от камъни, които прелитаха покрай главата му, и дори запази чувството си за хумор. Когато една старица изкрещя: „Ще ти отсекат главата, дърт шотландски пръч!”, той се наведе от прозореца на каретата и извика весело: „Така ще стане, грозна дърта английска кучко!”
Тя се усмихваше, но между устните ѝ излезе нещо средно между смях и стон.
— Сигурна съм, че го е казал, проклетото старо копеле.
— Когато го водели към дръвника — продължи предпазливо Роджър, — поискал да огледа острието и заръчал на палача да си свърши добре работата. Казал му: „Направи го като хората, защото иначе много ще се ядосам.”
Сълзи се спускаха от затворените ѝ клепачи и светеха като скъпоценни камъни на светлината на огъня. Той пристъпи към нея, но тя го усети и поклати глава със затворени очи.
— Всичко е наред. Продължавай.
— Това беше почти всичко. Някои от тях са оцелели. Лохиел избягал във Франция. — Внимаваше да не спомене брат му, Арчибалд Камерън. Докторът беше обесен, изкормен и обезглавен в Тайбърн, сърцето му бе изтръгнато и хвърлено в пламъците. Тя като че ли не забеляза този пропуск.
Той бързо приключи с разказа си и я погледна. Вече не плачеше, но беше свела глава и гъстите къдрици криеха изражението ѝ.
Роджър помълча, после стана и я хвана твърдо за ръката.
— Ела! Трябва ти свеж въздух. Спря да вали, да излезем.
Въздухът беше свеж и хладен, почти опияняващ след задухът в кабинета на Преподобния. Силният дъжд бе спрял по залез и сега, в ранната вечер, само капките, които се стичаха от дървета и храсти, напомняха за пороя.
Изпитах огромно облекчение да изляза от къщата. Бях се страхувала толкова дълго от това, а вече беше свършило. Дори ако Бри никога… не, щеше. Можеше да отнеме много време, но със сигурност щеше да разбере истината. Трябваше; тя я гледаше всяка сутрин от огледалото; тя течеше във вените ѝ. Вече ѝ бях казала всичко и ми олекна на душата, която се беше изповядала, беше се освободила от бремето си, макар че наказанието още предстоеше.
Като да родиш, помислих си. Преминаваш през огромно усилие и разкъсваща болка и знаеш, че те очакват безсънни нощи и изтощителни дни. Но сега, в този благословен, спокоен миг, душата ми се изпълва единствено от еуфория и не оставя място за опасения. Дори мъката за мъжете, които бях познавала, беше притъпена, смекчена от звездите, които сияеха през накъсаните облаци.
Нощта беше влажна от дъжда и гумите на колите по главния път съскаха по мокрия асфалт. Роджър ме поведе надолу по склона зад къщата, после нагоре, покрай малка, покрита с мъх полянка, и пак надолу — където пътека се виеше към реката. Над реката минаваше черен железопътен мост, а в края на пътеката имаше метална стълба, закачена за една от опорите. Някой беше написал с бял спрей и разкрачени букви: СВОБОДНА ШОТЛАНДИЯ.