Въпреки мъката от спомените аз усетих покой, или поне нещо подобно. Бях свършила най-трудната част. Бри вече знаеше коя е. Отчаяно се надявах, че ще ми повярва след време — не само заради себе си, но и заради мен. Дори пред себе си не бях готова да призная, че искам да имам с кого да си спомням за Джейми; човек, с когото да говоря за него.
Изпитвах огромна умора, психическа и физическа. Но изправих отново гръб и пришпорих тялото си отвъд пределите му, както много пъти досега. Скоро, обещах на ставите си, на измъчения си ум, на прясно разкъсаното сърце. Скоро ще мога да си почина. Щях да седна в малкия уютен салон в пансиона, сама с огъня и моите призраци. Тогава щях скърбя за тях на спокойствие, щях да позволя на умората да се излее със сълзите и накрая щях да потърся временната забрава на съня, в който можех отново да ги срещна живи.
Но още не. Трябваше да направя още нещо, преди да заспя.
Известно време вървяха мълчаливо, чуваше се само далечният трафик и по-близкото плискане на реката в бреговете ѝ. Роджър не искаше да започва разговор, не искаше да ѝ напомня за неща, които би желала да забрави. Но шлюзовете бяха отворени и вече нямаше как да задържат прилива.
Тя започна да му задава въпроси, колебливо и плахо. Той им отговаряше също толкова колебливо и на свой ред задаваше въпроси. Като че ли свободата да говори след толкова години пазене на тайната ѝ действаше като опиат, както и Роджър, който я слушаше с интерес. Когато стигнаха до железопътния мост, тя вече беше възвърнала жизнеността и силата си.
— Той беше просто един глупак, пияница, слаб, глупав човек — заяви тя разпалено. — Те всички бяха глупаци — Лохиел, Гленгари и останалите. Пиеха твърде много и се изпълваха с глупавите мечти на Чарли. Приказките не струват нищо, Дугал беше прав — лесно е да си смел над чаша с ейл в топла стая. Оглупели от пиенето, после бяха твърде горди, за да се откажат. Биеха хората си и ги заплашваха, подкупваха ги, подмамваха ги — поведоха ги към кървавата баня… само заради чест и слава.
Тя изсумтя и замълча. После внезапно се засмя.
— Но знаеш ли кое беше най-смешното? Онзи нещастен глупак и неговите алчни, тъпи помощници; и глупавите мъже, които заради едната чест не можаха да се откажат… те имаха една дребна добродетел; те вярваха. И странното е, че точно тя надживя глупостта, некомпетентността, страха и пиянското перчене; защото те си отидоха. Всичко, което остана сега на Чарлс Стюарт и хората му, е славата, която те търсеха, но така и не намериха.
— Вероятно Раймон беше прав — добави по-меко тя, — единствено същността на нещата има значение. Когато времето съблече всичко останало, само твърдите кости остават.
— Предполагам, че сигурно таиш някаква горчивина към историците — намеси се Роджър. — Към всички, които са схванали това погрешно и са го превърнали в герой. Искам да кажа, че из цяла Северна Шотландия ще видиш Хубавия принц по кутии за бисквити и сувенирни чаши за туристите.
Клеър поклати глава, взираше се в далечината. Вечерната мъгла се сгъстяваше, от листата на храстите отново покапа вода.
— Не, не историците. Не те. Най-голямото им престъпление е, че си мислят, че знаят какво се е случило, а всъщност разполагат само с онова, което времето е избрало да остане — повечето си мислят онова, което се очаква да мислят, и рядко някой вижда какво се е случило наистина зад мъглата от артефакти и документи.
В далечината се носеше слаб тътен. Вечерният пътнически влак от Лондон. Роджър чуваше свирката му от къщата в ясни вечери.
— Не, вината е на хората на изкуството — продължи Клеър. — Писателите, певците, разказвачите на истории. Те взимат миналото и го пресъздават както им харесва. Те могат да превърнат един глупак в герой, един пияница в крал.
— Значи всички са лъжци, така ли? — попита Роджър. Клеър сви рамене. Въпреки хладния въздух тя беше свалила сакото си, памучната риза лепнеше от влагата по фината ключица и лопатките на раменете ѝ.
— Лъжци? — попита тя. — Или магьосници? Виждат ли те костите в прахта на земята; виждат ли есенцията на онова, което е било, и обличат ли я с нова плът, така че тромавият звяр да се възроди като величествено чудовище?
— А не бива ли да го правят? — попита Роджър. Железопътният мост потрепери, когато Летящият шотландец премина през стрелката. Белите букви се разтресоха от вибрацията — СВОБОДНА ШОТЛАНДИЯ.