Клеър се вгледа в тях, лицето ѝ беше озарено от звездната светлина.
— Ти още не разбираш, нали? — Беше подразнена, но леко дрезгавият глас не се повиши. — Ти не знаеш защо. Ти не знаеш, аз не знам и никога няма да разберем. Не разбираш ли? Ти не знаеш, защото не знаеш какъв е краят — край няма да има. Не можеш да кажеш „това събитие” е било „неизбежно” да се случи и заради него се е случило всичко останало. Онова, което Чарлс причини на народа на Шотландия — това ли е трябвало да се случи? Така ли е трябвало да стане и всъщност истинското предназначение на Чарлс е било да се превърне в това, което е сега — в икона, в символ? Без него щеше ли Шотландия да търпи двеста години съюз с Англия и все пак — все пак — махна с ръка към кривите букви над нея — да запази своята идентичност?
— Не зная! — възкликна Роджър. Трябваше да вика, защото светлините вече се приближаваха и влакът затрещя по моста над тях.
Последва цяла минута рев и трясък, земетръсен шум, който ги прикова на местата им. После влакът най-сетне отмина и трясъкът отслабна до самотен вой, когато червената светлина на последния вагон изчезна в далечината.
— Точно там е въпросът, нали? — каза тя и се извърна. — Никога не знаеш, но въпреки това трябва да действаш.
Внезапно разпери ръце и сви пръсти така, че пръстените ѝ проблеснаха.
— Когато станеш лекар, научаваш това. Не в университета — а когато докосваш хората, за да ги излекуваш. Много от тях са извън достъпа ти. Много от тях никога няма да докоснеш, никога няма да откриеш есенцията им и те ще се изплъзнат през пръстите ти. Но не можеш да мислиш за тях. Можех да направиш само едно — едно, — да се опиташ да сториш нещо за този пред теб. Да действаш, сякаш този пациент е единственият на света — защото иначе ще изгубиш и него. Един по един, само това можеш да сториш. И се научаваш да не се отчайваш за всички онези, на които не можеш да помогнеш, и просто да правиш всичко по силите си.
Тя се обърна към него, лицето ѝ бе измъчено от умората, но очите светеха с дъждовната светлина, в косата ѝ блестеше влага. Ръката ѝ се отпусна на ръката на Роджър, подтикваща като вятър, който изпълва платно.
— Да се връщаме в къщата, Роджър. Трябва да ти кажа нещо.
Клеър мълчеше по пътя към имението и не отвръщаше на плахите въпроси на Роджър. Тя отказваше да го хване под ръка, вървеше сама, със сведена в размисъл глава. Не се опитваше да вземе решение, вече го беше взела. Мислеше какво да каже.
Той също се питаше. Тишината му даде отдих от вълненията през деня — достатъчно за да се запита защо Клеър реши да го включи във всичко това. Лесно можеше да каже и сама на Бриана, дори беше искала да го направи така. Нима толкова се страхуваше от реакцията ѝ, че не искаше да се изправи сама пред нея? Или пък е решила, че той, както и стана, ще ѝ повярва, и затова го е включила като застъпник на нейната истина?
Любопитството му достигаше пика си, когато стигнаха имението. Все пак трябваше първо да свършат нещо — заедно разтовариха една от най-високите лавици и я избутаха пред строшения прозорец, за да спрат притока на студения нощен въздух.
Зачервена от усилието, Клеър седна на дивана, докато той наливаше уиски до малката масичка с напитки в ъгъла. Когато госпожа Греъм беше жива, винаги носеше напитките на табла със салфетки и бисквити. Фиона с радост би правила същото, но Роджър предпочиташе да си налива сам питието.
Клеър му благодари, отпи от чашата, остави я и се вгледа в него. Беше изморена, но овладяна.
— Сигурно се чудиш защо исках да чуеш цялата тази история — каза тя, както винаги сякаш умееше да чете мисли. — Има две причини. Втората ще ти кажа сега, а колкото до първата — мисля, че ти имаше право да чуеш всичко това.
— Какво право?
Златните очи гледаха прямо и смущаващо като лишен от всякакво коварство поглед на леопард.
— Същото като на Бриана. Правото да знаеш кой си. — Тръгна през стаята към отсрещната стена. Тя беше покрита с корк от пода до тавана И наслоена с пластове снимки, графики, бележки, визитни картички, стари енорийски графици, резервни ключове и всякакви други неща.
— Спомням си тази стена — усмихна се Клеър и докосна снимка от награждаване в местното начално училище. — Баща ти свалял ли е изобщо нещо от нея?
Роджър поклати глава.
— Не мисля. Винаги казваше, че няма да намери нищо, ако ги прибере в чекмеджетата; ако нещо беше важно, той искаше да му е пред очите.
— Значи сигурно е още тук. Той го смяташе за важно.
Вдигна ръка и започна да разравя с пръст застъпващите се пластове, леко отделяше пожълтелите хартии.