— Съдиха ме за вещерство. В селото Крейнсмюир, точно под замъка. Джейми ме спаси и тогава му казах. Той ме заведе на хълма и ми каза да се връщам. При Франк. — Замълчах, поех дълбоко дъх при спомена за онзи октомврийски следобед, когато контролът над съдбата ми, отнет ми толкова отдавна, внезапно се озова отново в ръцете ми и от мен се искаше да избера.
„Върни се! — каза ми той. — Тук няма нищо за теб! Само опасност.”
„Наистина ли няма нищо за мен?” — попитах го. Твърде горд, за да отговори, той мълчеше и аз направих своя избор.
— Беше твърде късно. — Взирах се в ръцете си, които лежаха на коленете ми. Денят беше притъмнял, валеше, но двете ми венчални халки още просветваха в златно и сребърно. Не бях свалила златния пръстен от Франк от лявата си ръка, когато се омъжих за Джейми, но носех и неговия сребърен пръстен на безименния пръст на дясната всеки ден, вече повече от двайсет години, откакто той го постави там.
— Обичах Франк — казах тихо, без да поглеждам към Бри. — Много го обичах. Но тогава сърцето ми… аз цялата принадлежах на Джейми. Не можах да го напусна. Не можах. — Вдигнах глава към нея за подкрепа. Тя се взираше в мен с каменно изражение.
Пак сведох поглед към ръцете си и продължих:
— Той ме заведе в дома си — Лалиброх. Красиво място. — Пак затворих очи, за да избягам от изражението на Бриана, и нарочно призовах в ума си Брох Туарах, Лалиброх за обитателите му. Красиво стопанство с гори и потоци; дори малко плодородна земя, която е рядкост в Северна Шотландия. Хубаво, спокойно място, закътано сред високи хълмове над планински проход, който ги отделяше от постоянните конфликти, които разкъсваха планинците. Но дори Лалиброх се оказа само временно убежище.
— Джейми беше беглец — казах аз, а зад клепачите си виждах белезите по гърба му, оставени от камшика на англичаните. Плетеница от тънки бели линии, които лазеха по широките рамене. — За главата му беше обявена награда. Един от собствените му арендатори го предаде на англичаните. Те го заловиха и го отведоха в затвора Уентуърт, за да го обесят.
Роджър подсвирна тихо и рече:
— Ужасно място. Виждала ли си го? Стените му са дебели мине десет стъпки!
Отворих очи.
— Такива са. Била съм вътре. Но дори най-дебелите стени имат врати. — Усетих припламването на отчаяния кураж, който ме отведе в затвора Уентуърт, за да намеря сърцето си. Щом можах да сторя това за теб, казах мислено на Джейми, мога да направя и това сега. Но ти ми помогни, проклет шотландецо, помогни ми!
— Измъкнах го оттам — поех си дълбоко дъх. — Или онова, което беше останало от него. Джак Рандал командваше гарнизона на Уентуърт. — Не исках да си спомням образите, които думите ми събудиха, но те ме връхлитаха. Джейми, гол и окървавен, на пода в имението Елдридж, където намерихме убежище.
„Няма да ги оставя да ме върнат там, сасенак — каза ми той, стиснал зъби от болка, докато намествах счупените кости на ръката му и промивах раните.” Сасенак. Така ме наричаше от самото начало; келтска дума за чужденец, за непознат. За англичанин. Първо с насмешка, после с обич.
Аз не им позволих да го открият и с помощта на човек от неговия клан, Мърто от клана Фрейзър, аз го отведох във Франция, в абатството „Света Ана”, където абат беше негов чичо. Но тогава осъзнах, че не е достатъчно да спася само живота му.
Стореното от Джак Рандал беше проникнало завинаги в душата му като белезите от камшика в гърба му. Още не знам какво си мислех, че правя, когато призовах демоните му и се борих с тях сама, в мрака на ума му; няма голяма разлика между медицина и магия, когато става дума за подобно лечение.
Още усещах студа, твърдия камък и силата на гнева, който бях изтръгнала от него; ръцете, които стискаха шията ми, и пламтящото създание, което ме преследваше в мрака.
— Но го излекувах — казах тихо. — Той се върна при мен.
Бриана клатеше бавно глава, смаяна, но с упорство, което добре познавах. „Греъм са глупаци, Кембъл са потайни, Макензи са чаровници, но лукави, а Фрейзър са дебелоглави”, каза ми веднъж Джейми, за да ме осведоми за неговото мнение за клановете. Оказа се прав; Фрейзър наистина бяха много упорити, и не само той. Не само Бри.
— Не вярвам — каза тя. Седна с изправен гръб, взираше се в мен. — Сигурно просто твърде много си мислила за онези мъже от Калоден. Все пак напоследък си под напрежение, а вероятно и смъртта на татко…