— Прекарах повече от двайсет години в търсене на отговори, Роджър, и мога да ти кажа само едно: няма отговори, само избори. Аз направих няколко и никой не може да ми каже дали са били правилни. Мастър Раймон вероятно, макар че се съмнявам; той беше човек, който вярваше в мистерии. Знаех само, че трябва да ти кажа и да оставя избора на теб.
Той взе чашата си и я пресуши.
Лето Господне хилядо деветстотин шейсет и осмо. Годината, в която Гейлис Дънкан беше минала през каменния кръг. Годината, в която тя бе тръгнала към съдбата си под онази калина на хълма близо до Леох. Незаконно дете и смърт в огъня.
Той се надигна и тръгна покрай рафтовете с книги, които опасваха кабинета. Книгите бяха изпълнени с история, тази присмехулна и променлива история.
Няма отговори, само избори.
Неспокоен, той плъзна пръсти по книгите на най-горния рафт. Те бяха за якобитското движение, за Въстанията, от петнайсета и четиридесет и пета година. Клеър беше познавала много от мъжете и жените, описани в тези книги. Беше се била и страдала с тях, за да спаси непознати за нея хора. Беше изгубила всичко, което е обичала, заради това. И накрая се бе провалила. Но изборът е бил неин, както сега щеше да е негов.
Нямаше ли някаква вероятност това да е сън, илюзия? Той се озърна към Клеър. Тя седеше облегната в креслото, със затворени очи, неподвижна, само една вена пулсираше във вдлъбнатинката на шията ѝ. Не. За миг можеше да се убеди, че всичко е измислица, но само докато я погледнеше. Колкото и да му се искаше да мисли иначе, не можеше да я погледне и да се усъмни в думите ѝ.
Опря ръце на масата, после ги обърна и огледа линиите по дланите. Дали само неговата съдба беше изписана по тях, или държеше в ръцете си и живота на една непозната жена?
Няма отговори. Затвори нежно ръце, сякаш стискаше нещо малко в юмруците си, и взе решение.
— Да я намерим!
Неподвижната фигура в креслото мълчеше, не помръдваше, освен издигането и спадането на заоблените гърди. Клеър беше заспала.
48
ЛОВ НА ВЕЩИЦА
Старомодният звънец избръмча някъде в дълбините на апартамента. Това не беше най-хубавата част на града, но не беше и най-лошата. Имаше предимно къщи на работническата класа, като тази, разделени на два или три апартамента. Написана на ръка бележка под звънеца гласеше „Макхенри на горния етаж — звънете два пъти”. Роджър внимателно натисна отново бутона, после избърса ръка в панталоните си. Дланите му се потяха и това много го дразнеше.
До входа имаше леха с жълти нарциси, които бяха полумъртви от липсата на вода. Връхчетата на острите листа бяха покафенели и сгърчени, а жълтите главички клюмаха безутешно близо до обувката му.
Клеър също ги видя.
— Вероятно няма никого — каза тя и се наведе да докосне сухата почва. — Не са поливани повече от седмица.
Роджър усети смътно облекчение при тази мисъл; без значение дали вярваше, че Гейлис Дънкан е Джилиън Едгарс, той не очакваше с нетърпение срещата. Обърна се да си върви, но вратата внезапно се отвори зад него със скърцане на старо дърво и сърцето му се качи в гърлото.
— Да? — Мъжът, който отвори, ги огледа, присвил подутите си очи. Имаше зачервено пълно лице, което беше засенчено от набола брада.
— Ами… Съжаляваме, че нарушихме съня ви, сър — каза Роджър и направи усилие да се успокои. Стомахът му се сви. — Търсим госпожица Джилиън Едгарс. Тя тук ли живее?
Мъжът потърка главата си с едра, обрасла с черни косми ръка и косата му щръкна.
— За теб е госпожа Едгарс, хубавецо. Какво искаш от жена ми? — На Роджър му се прищя да отстъпи назад заради алкохолните изпарения в дъха му, но запази позиции.
— Искаме само да говорим с нея — рече той, възможно най-помирително. — Тя у дома си ли е?
— Тя у дома си ли е? — повтори господин Едгарс, като изкриви подигравателно уста заради оксфордския акцент на Роджър. — Не, няма я. Разкарайте се — посъветва ги и затвори вратата с трясък, от който дантеленото перденце потрепери.
— Разбирам защо не си е у дома — отбеляза Клеър, която стоеше на пръсти и надничаше през прозореца. — И аз нямаше да съм си у дома, ако това ме чака там.
— Така е — каза Роджър. — А имаш ли някакви предположения къде да я търсим?
Клеър се отдръпна от прозореца и докладва:
— Той се настани пред телевизора. Да го оставим, поне докато отворят кръчмата. Междувременно можем да опитаме в Института. Фиона каза, че Джилиън Едгарс посещава курсове там.