Институтът за северношотландски фолклор се помещаваше на горния етаж на тясна къща точно до бизнес района. Рецепционистката, дребна, пълна жена с кафява жилетка и рокля на щампи, като че ли се зарадва да ги види. Вероятно нямаше често компания тук.
— О, госпожо Едгарс… — каза тя и на Роджър му се стори, че в гласа ѝ се прокрадва съмнение, но госпожа Андрюс остана приветлива и ведра. — Да, тя редовно посещава института и изрядно плаща за курсовете. Много често е тук. — Явно твърде често според госпожа Андрюс.
— А случайно да е тук сега? — попита Клеър.
Госпожа Андрюс поклати глава и сивите къдрици затанцуваха по главата ѝ.
— О, не. Днес е понеделник. Само аз и доктор Макюън сме тук в понеделник. Той е директорът. — Погледна с упрек Роджър, сякаш беше длъжен да знае това. После, явно успокоена от надеждния им вид, отстъпи леко: — Ако се интересувате от госпожа Едгарс, трябва да говорите с доктор Макюън. Да ида ли да му кажа, че сте тук?
Тъкмо направи опит да се измъкне иззад бюрото си, когато Клеър я спря и се наведе напред.
— Случайно да имате снимка на госпожа Едгарс? — попита направо, а щом видя изненадата ѝ, се усмихна очарователно и обясни: — Не бихме искали да губим времето на директора, ако тя не е жената, която търсим.
Госпожа Андрюс отвори леко уста, примигна объркано, после кимна и започна да рови из бюрото, да отваря чекмеджета и да си мърмори.
— Имаше някъде. Видях ги вчера, така че не може да не са тук… О, ето! — Тя извади албумче с черно-бели фотографии и започна да ги прелиства. — Ето. Това е тя на разкопки близо до града, но не се вижда лицето ѝ. Да видя дали няма и други…
Продължи да рови, мърморейки си, а Роджър се взираше над рамото на Клеър във фотографията на бюрото. Малка група хора стояха близо до един ленд роувър, а на земята около тях имаше чували от зебло и инструменти. Снимката беше импровизирана и неколцина бяха извърнати от обектива. Пръстът на Клеър докосна без колебание образа на високо момиче с дълга права светла коса, която стигаше до средата на гърба ѝ. Почука по снимката и кимна на Роджър.
— Не можеш да си сигурна — промърмори той.
— Какво, скъпи? — попита госпожа Андрюс и погледна над очилата си. — О, не говориш на мен. Добре тогава, намерих една малко по-добра. Пак не се вижда цялото лице — леко е извърната, — но пак е по-добре от другите. — Тя плесна победоносно новата снимка на бюрото пред тях.
На тази видяха по-възрастен мъж с малки очилца и същото светлокосо момиче, наведени над маса, на която бяха наредени нещо като ръждясали части на двигател според Роджър, но несъмнено бяха ценни артефакти. Косата на момичето висеше до бузата ѝ, а главата ѝ беше извърната към мъжа. Все пак малкото право носле, сладко заоблената брадичка и извивката на красивата уста ясно се виждаха. Очите ѝ гледаха надолу, скрити под дълги, гъсти мигли. Роджър едва се сдържа да не подсвирне от възхищение. Тя наистина беше истинска кукла.
Озърна се към Клеър. Тя кимна, без да каже нищо. Беше по-бледа от обичайното и той видя, че вената на шията ѝ пулсира бързо, но Клеър благодари на госпожа Андрюс съвсем спокойно.
— Да, тя е. Мисля, че бихме искали да поговорим с директора, ако е възможно.
Госпожа Андрюс погледна бързо към бялата врата зад бюрото.
— Е, ще ида да попитам, скъпа. Да му кажа ли за какво се отнася?
Роджър отвори уста, търсеше някакво обяснение, но Клеър го изпревари:
— Ние сме от Оксфорд — каза тя. — Госпожа Едгарс кандидатства за научна стипендия във Факултета по старините и в препоръките си е посочила Института. Така че, ако нямате нищо против…?
— О, разбирам — госпожа Андрюс, изглеждаше впечатлена.
— Оксфорд! Ти да видиш! Ще попитам доктор Макюън дали може да ви приеме веднага.
Тя изчезна зад бялата врата, като поспря само за леко почукване, преди да нахълта. Роджър се наведе да прошепне в ухото на Клеър:
— В Оксфорд няма Факултет по старините — изсъска той — и ти го знаеш.
— Ти го знаеш — отвърна тя — и аз го знам, както любезно изтъкна, но много хора по света не го знаят и ние току-що срещнахме един от тях.
Бялата врата започна да се отваря.
— Да се надяваме, че не е само тя — каза Роджър и избърса челото си. — И да се надяваме, че те бива в лъжите.
Клеър се изправи, усмихна се на госпожа Андрюс, която им кимна, и рече съвсем тихо на Роджър:
— Мен ли? Аз, която разчитах душите в служба на краля на Франция? — Изтупа полата си. — Това сега е нищо работа.
Роджър се поклони иронично и посочи към вратата.
— След вас, мадам.