Тя тръгна пред него, а той добави под нос:
— След вас и потоп!
Раменете ѝ се сковаха, но тя не се обърна.
За изненада на Роджър, наистина се оказа лесно. Не знаеше дали се дължи на уменията на Клеър, или на разсеяността на доктор Макюън, но той не се усъмни в думите им. Като че ли не му хрумна, че е крайно необичайно Оксфорд да изпраща разузнавачи чак до пущинаците на Инвърнес, за да разпитват за миналото на потенциален стипендиант. Изглежда, доктор Макюън си имаше други грижи и може би в момента не мислеше съвсем ясно.
— Ами… да, госпожа Едгарс определено има остър ум. Много остър — каза той, сякаш да убеди себе си. Беше висок, слаб мъж с дълга горна устна като на камила, която потрепваше, докато той колебливо търсеше всяка следваща дума.
— А вие… а тя… дали… — Замълча, устната потрепери и: — А вие срещнали сте се с нея?
— Не — каза Роджър и го огледа с известна строгост. — Нали затова питаме за нея.
— Мислите ли… — Клеър замълча деликатно и подканващо — мислите ли, че комитетът трябва да знае нещо конкретно, доктор Макюън? — Наведе се напред и отвори широко очи. — Нали разбирате, че подобни проучвания са напълно конфиденциални. Но е много важно да бъдем добре информирани; все пак отговаряме пред важни хора. Пред министерството.
На Роджър много му се искаше да я удуши, но доктор Макюън кимна мъдро и устната силно затрепери.
— Да, да, уважаема госпожо. Да, разбира се. Министерството. Напълно разбирам. Да, да. Е, аз… хм, вероятно… не бих искал неволно да ви подведа. Това е прекрасен шанс, без съмнение.
Сега Роджър искаше да удуши и двамата. Клеър сигурно забеляза, че ръцете му потрепват в скута от това неустоимо желание, защото прекъсна рязко директора:
— Интересуват ни най-вече две неща — каза тя, отвори бележника, който носеше, и го опря на коляното си. Да купя бутилка шери за г-жа T. — прочете Роджър с крайчеца на окото си. — Нарязана шунка за пикника. — Искаме да знаем, първо, какво е вашето мнение за работата на госпожа Едгарс, и второ, мнението ви за нея като човек. Първото, разбира се, ще трябва да преценим сами — тя написа отметка в бележника до Да обменя пътнически чекове, — но вие имате много по-подробни впечатления, разбира се. — Доктор Макюън кимаше, вече напълно хипнотизиран.
— Да, ами… — Изпухтя леко, после се озърна към вратата, за да се увери, че е затворена, и се наведе поверително над бюрото си. — Работата ѝ… ами, що се отнася до това, мисля, че ще сте напълно доволни. Ще ви покажа някои неща, по които е работила. А другото… — Роджър си помисли, че сега ще последва поредното треперене на устната и се наведе заплашително напред.
Доктор Макюън се отдръпна рязко, изглеждаше стреснат.
— Всъщност не е кой знае какво. Просто… ами тя е много впечатлителна млада дама. Може би интересът ѝ понякога изглежда… обсесивен? — каза въпросително. Очите му се стрелкаха от Роджър към Клеър като на плъх в капан.
— А дали този силен интерес не е насочен към каменните кръгове? — попита внимателно Клеър.
— О, значи е станало ясно от документите ѝ за кандидатстване? — Директорът извади огромна мръсна носна кърпа от джоба си и попи лицето си с нея. — Да, така е. Разбира се, много хора се интересуват от тях. В тях има романтика, мистерия. Вижте само онези заблудени души на Стоунхендж в деня на лятното слънцестоене, с качулки и роби. Пеят… всякакви глупости. Не че бих сравнявал Джилиън Едгарс с…
Той продължи в същия дух, но Роджър вече не слушаше. Стана му задушно в малкия кабинет, яката го стягаше; чуваше как сърцето му бие бавно и много дразнещо в ушите.
Просто не може да бъде! — помисли си. — Абсолютно невъзможно. Да, историята на Клеър Рандал беше убедителна — ужасно убедителна. Но като гледаше как върти на пръста си този стар глупак, който нямаше представа какво е научна стипендия и не би я познал и да му я поднесат на тепсия… Тя определено го водеше за носа. Не че той, Роджър, беше толкова податлив, но…
Обзет от съмнения и плувнал в пот, той не обърна голямо внимание, когато доктор Макюън взе връзка ключове от чекмеджето си и стана да ги отведе през втора врата към дълъг коридор.
— Това са кабинетите — обясни той. Отвори една врата и разкри малка стаичка, в която се бяха събрали само тясна маса, стол и миниатюрна лавица. На масата бяха подредени папки в различни цветове. До тях Роджър видя голям бележник със сиви корици и четлив етикет — РАЗНИ. По някаква причина този почерк го накара да изтръпне.