Нещата ставаха все по-лични с всяка изминала минута. Първо снимките, сега и женският почерк. Той беше обзет от паника при мисълта, че ще се срещне с Гейлис Дънкан. Джилиън Едгарс, всъщност. Която и да беше тя.
Директорът отваряше папките, сочеше и обясняваше на Клеър, която много добре се преструваше, че разбира за какво ѝ говори. Роджър надничаше над рамото ѝ, кимаше и от време на време казваше: „Хм, много интересно”, но наклонените редове бяха напълно неразбираеми за него.
Тя е написала това — мислеше си той. — Тя е истинска. От плът и кръв, с устни и дълги мигли. И ако мине през камъните, ще изгори — тялото ѝ ще пука и ще почернява, косата ѝ ще пламне като факла. А ако не го направи… аз няма да съществувам.
Поклати силно глава.
— Не сте ли съгласен, господин Уейкфийлд? — Директорът на института го гледаше объркан.
Роджър пак поклати глава, този път от смущение.
— Не, не. Искам да кажа… просто… дали може да пийна малко вода?
— Разбира се, разбира се! Елате с мен, има чешма точно зад ъгъла, ще ви покажа. — Доктор Макюън го изведе от малката стаичка в коридора, като изразяваше несвързано своята загриженост за здравето му.
Щом излезе от клаустрофобичното кубче и се отдалечи от книгите и папките на Джилиън Едгарс, Роджър се почувства малко по-добре. Все пак мисълта да се върне пак в миниатюрната стая, където думите на Клеър за миналото ѝ като че ли отекваха в тънките стени… не. Взе решение. Клеър щеше да се оправя сама с доктор Макюън. Подмина бързо стаята, без да поглежда вътре, и излезе през вратата към бюрото на рецепционистката.
Госпожа Андрюс се вгледа в него, очилата ѝ сияеха от загриженост и любопитство.
— Скъпи господин Уейкфийлд. Не ви ли е добре? — Роджър прокара ръка по лицето си; сигурно беше пребледнял. Усмихна се леко на пълничката дребна секретарка.
— Не, много благодаря. Вътре ми стана топло, ще изляза на чист въздух.
— О, да. — Тя кимна с разбиране. — Радиаторите. Запушват се и не се изключват сами. Ще ида да видя. — Тя стана от бюрото, където още лежеше снимката на Джилиън Едгарс. Погледна към нея, после към Роджър. — Знаете ли? Тъкмо я гледах и се чудех какво странно има в лицето ѝ. Не можех да се сетя, но тя много прилича на вас, господин Уейкфийлд. Особено в очите. Невероятно съвпадение, нали? Господин Уейкфийлд? — Тя се взираше към стълбището, откъдето се чуваше трополенето на Роджър.
— Явно му се доходи по нужда — каза си тя. — Горкото момче.
Слънцето още беше над хоризонта, когато Клеър се присъедини към него на улицата, но денят бе към края си. Хората се прибираха у дома за чая и се усещаше някакво общо облекчение — всички очакваха почивката след дългия работен ден.
Роджър обаче не споделяше това чувство. Той се наведе да отвори вратата на колата за Клеър, изпълнен с такава смесица от емоции, че не знаеше какво да ѝ каже. Тя влезе, погледна го със съчувствие и попита:
— Неприятно, нали?
Дяволската плетеница от нови еднопосочни улици направи излизането от центъра на града задача, която изискваше цялото му внимание. Измина доста време, преди да е в състояние да откъсне очи от пътя и да попита:
— Сега какво?
Клеър се облягаше в седалката със затворени очи, а кичури от косата ѝ се бяха освободили от шнолата. Тя не отвори очи, но се протегна леко и се нагласи на седалката.
— Защо не поканиш Бриана на вечеря някъде? — Вечеря? Някак му се струваше неуместно да спира за вечеря насред детективско разследване на живот и смърт, но от друга страна, внезапно установи, че пустотата в стомаха му не се дължи изцяло на разкритията от последния час.
— Ами добре — каза той бавно. — Тогава утре…
— Защо да чакаш до утре? — прекъсна го Клеър. Сега седеше с изправен гръб и си решеше косата. Тя беше гъста и непокорна, и спусната се къдреше на раменете ѝ. Роджър си помисли, че така изглежда много млада. — Можеш да говориш с Грег Едгарс пак след вечеря, нали?
— Откъде знаеш, че се казва Грег? — попита той. — И защо мислиш, че ще говори с мен тази вечер?
Клеър го погледна, сякаш внезапно се бе усъмнила в интелигентността му.
— Знам му името, защото беше изписано на пощенската кутия — каза тя. — А дали ще иска да говори с теб тази вечер — ще говори, защото този път ще носиш бутилка уиски.
— И мислиш, че това ще го накара да ни покани вътре?
Тя вдигна вежда.
— Видя ли бутилките в боклука? Разбира се, че ще го направи. — Облегна се, пъхнала юмруци в джобовете на палтото си, и се вгледа през прозореца на колата. — Може да попиташ Бриана дали иска да дойде с теб — добави небрежно.