— Тя каза, че не иска да има нищо общо с това — възрази Роджър.
Клеър го погледна нетърпеливо. Слънцето залязваше зад нея и караше очите ѝ да светят в кехлибарено, като на вълк.
— Тогава ти предлагам да не ѝ казваш какво точно ще правите — рече тя с тон, който му напомни, че е завеждащ отделение на голяма болница.
Ушите му пламнаха, но той упорито възрази:
— Няма как да го скрием, ако ние с теб…
— Не ние — прекъсна го Клеър. — Ти. Аз имам друга работа.
Това му дойде в повече. Той спря колата до пътя, без да даде мигач, и се втренчи в нея.
— Имаш друга работа, така ли? Чудесно! Караш ме да ходя да говоря с някакъв пияница, който сигурно ще ме нападне още щом ме види, и да взема и дъщеря ти да гледа! Какво, да не мислиш, че ще ми трябва, за да ме закара до болницата, след като Едгарс спре да ме млати с бутилка по главата?
— Не — отвърна Клеър, без да обръща внимание на тона му. — Мисля, че ти и Грег Едгарс може да успеете в нещо, в което аз не бих могла — да убедите Бри, че Джилиън Едгарс е жената, която познавах като Гейлис Дънкан. Мен тя няма да послуша. Вероятно няма да иска да послуша и теб, ако се опиташ да ѝ кажеш какво открихме днес в института. Но ще повярва на Грег Едгарс. — Говореше спокойно и мрачно и Роджър усети как гневът му отслабва. Пак запали колата и се включи в движението.
— Добре. Ще опитам — рече неохотно, без да я поглежда. — А ти къде ще бъдеш в това време?
Тя се размърда, за да бръкне пак в джоба си. Извади ръка ѝ и я отвори. Той видя проблясъка на малък сребрист предмет на дланта ѝ. Ключ.
— Аз ще проникна с взлом в института — заяви тя спокойно. — Искам онзи бележник.
След като Клеър се извини и каза, че трябва да се погрижи за „нещо” — Роджър потрепери само леко — той и Бриана тръгнаха към кръчмата, но после решиха да отложат вечерята, защото вечерта беше неочаквано приятна. Тръгнаха по тясната алея покрай река Нес и той напълно забрави притесненията си заради удоволствието от компанията на Бриана.
Отначало говореха предпазливо и избягваха спорните теми. После разговорът се насочи към работата на Роджър и ставаше все по-оживен.
— И откъде знаеш толкова много за това? — попита той, като я прекъсна насред изречение.
— От татко — отвърна тя. Изрече „татко” предпазливо, сякаш се опасяваше, че той ще каже нещо. — От истинския ми баща — добави натъртено.
— Разбира се — отвърна тихо Роджър и пренебрегна предизвикателството. Имаме много време за това, моето момиче, помисли си цинично. Но няма аз да съм този, който ще падне в капана.
Надолу по улицата се виждаше светлината в прозореца на къщата на Едгарс. Значи плячката беше в бърлогата си. Той изпита неочакван прилив на адреналин при мисълта за предстоящия сблъсък.
Адреналинът обаче беше удавен от прилив на стомашни сокове, които се освободиха, щом двамата влязоха в ухаещата на овчарски пай кръчма. Разговорът беше дружески и на общи теми заради неизреченото споразумение да не споменават за сцената в имението от предишния ден. Роджър беше забелязал хлада в отношенията между Клеър и дъщеря ѝ, преди да остави Клеър до пиацата на такситата. Седнали една до друга на задната седалка, те приличаха на две враждуващи котки — опънали назад уши, с потрепващи опашки, но избягващи да срещнат погледите си, за да не се стигне до схватка.
След вечеря Бриана взе палтата им, докато той плащаше сметката.
— Това за какво е? — попита тя, когато забеляза бутилката уиски в ръката му. — Да не планираш запой?
— Запой ли? — усмихна ѝ се той. — Започваш да се учиш, а? И какво още научи от лингвистичните си занимания?
Тя сведе очи в преувеличена свенливост.
— Ами в Щатите има един танц, който се нарича шаг. Но сигурно няма да искаш да го изпълниш с мен тук.
— Не и ако не настояваш — отвърна той. И двамата се засмяха, но му се стори, че червенината по бузите ѝ се засили, и той толкова се развълнува, че преметна палтото на ръката си, вместо да го облече.
— Е, ако изпиеш достатъчно от това, всичко е възможно — каза тя, като посочи бутилката с дяволита усмивка. — Само че е ужасно на вкус.
— Вкусът се наследява, моме — информира я Роджър. — Само шотландците се раждат с него. Ще ти купя една бутилка, за да тренираш. Тази е за подарък — обещал съм я. Искаш ли да дойдеш с мен, или да ида по-късно? — попита той. Не знаеше дали иска тя да идва с него, но усети прилив на щастие, когато Бри кимна и облече палтото си.