— Разбира се, защо не?
— Добре. — Той посегна и внимателно обърна яката ѝ на раменете. — Наблизо е, да повървим, става ли?
Нощем кварталът изглеждаше малко по-добре. Мракът скриваше овехтялостта на къщите, а светлините, които сияеха от прозорците към малките предни градинки, придаваха на улицата известен уют.
— Няма да се бавим — каза Роджър на Бриана, когато натисна звънеца. Не знаеше на какво да се надява. Първият му страх отмина, когато вратата се отвори. Вътре имаше някой и този някой беше още в съзнание.
Едгарс явно беше прекарал следобеда в компанията на една от бутилките, наредени по бюфета зад него. За щастие сега не сметна посетителите си за натрапници. Присви очи, когато Роджър се представи.
— Братовчед на Джили? Не знаех, че има братовчед.
— Ами, има — каза Роджър, одързостен от топлия прием. — Аз съм. — Щеше да се оправя със самата Джилиън, когато я срещнеше. Ако я срещнеше.
Едгарс примигна веднъж-дваж, после потърка възпаленото си око с юмрук, сякаш за да настрои видимостта му. Очите се фокусираха с известна трудност върху Бриана, която стоеше зад Роджър.
— Тя коя е?
— Ами… приятелката ми — импровизира Роджър. Бриана го изгледа с присвити очи, но си замълча. Явно вече усещаше, че нещо не е наред, но тръгна след него, когато Грег Едгарс отвори вратата да ги пусне вътре.
Апартаментът беше малък и претъпкан, с мебели втора употреба. Миришеше на цигари и неизхвърлен боклук, остатъци от готова храна за вкъщи бяха пръснати небрежно по всяка повърхност в стаята. Бриана погледна косо Роджър, погледът ѝ казваше: „Чудесно роднини имаш” и той сви леко рамене. Не съм виновен аз. Домакинята явно не си беше у дома, и то от известно време.
Отсъстваше поне във физическия смисъл на тази дума. Когато се обърна да вземе стола, който Едгарс му подаваше, Роджър се изправи пред голяма студийна фотография с месингова рамка, която висеше над малката камина. Прехапа език, за да потисне възклицанието си.
Жената като че ли се взираше право в лицето му, леката усмивка едва извиваше крайчето на устата ѝ. Платиненоруса коса падаше гъста и лъскава по раменете ѝ и обрамчваше съвършено сърцевидно лице. Дълбоките зелени като зимен мъх очи сияеха под гъсти тъмни мигли.
— Много си приличате, нали? — Грег Едгарс гледаше снимката със смесица от враждебност и копнеш.
— Ами, да. — Роджър беше останал без дъх и се обърна да премести една хартиена чиния с риба и пържени картофи от стола си. Бриана се взираше в портрета с интерес. Поглеждаше към Роджър и обратно към снимката, явно ги сравняваше. Братовчеди, значи?
— Виждам, че Джилиън не си е у дома? — Роджър понечи да махне с ръка към бутилката, която Едгарс наклони въпросително към него, после размисли и кимна. Вероятно щеше да спечели доверието му, ако пийнеше с него. Ако Джилиън не беше тук, трябваше да разбере къде е.
Зает да сваля акцизния печат със зъби, Едгарс поклати глава, после деликатно отлепи парче восък и хартия от долната си устна.
— Няма я, човече. Като е тук, не е такава кочина. — Описа с жест препълнените пепелници и катурнатите хартиени чашки. — Пак е тесничко, но не е толкоз зле. — Извади три винени чаши от шкафа, вгледа се със съмнение във всяка от тях, сякаш проверяваше дали са прашни.
Наля уискито с огромно внимание като всеки пияница, после отнесе чашите една по една на гостите си. Бриана прие нейната също толкова внимателно, но отказа да седне, облегна се елегантно на бюфета.
Едгарс се настани накрая на изтърбушения диван, без да обръща внимание на боклуците, и вдигна чашата.
— Наздраве, човече! — рече и отпи дълга, клокочеща глътка. — Как ти беше името? — попита след малко. — О, да, Роджър. Джили не те е споменавала… но пък тя не би го направила — добави тъжно. — Не знам нищо за семейството ѝ и тя не казва. Мисля, че малко се срамува от тях… но ти не изглеждаш смотаняк — рече той великодушно. — Поне гаджето ти е готино. Ама хубаво го казах, а, поне гаджето ти е готино? — Засмя се гръмогласно и пръсна капчици уиски.
— Да — рече Роджър. — Благодаря. — Отпи малко от чашата си. Бриана, обидена, се извърна от Едгарс и се престори, че оглежда съдържанието на бюфета през стъклените вратички.
Роджър реши, че няма смисъл да увърта. Едгарс не би разбрал никакви намеци, а и имаше значителна опасност скоро да се отреже напълно, ако караше с това темпо.
— Знаеш ли къде е Джилиън? — попита Роджър. Всеки път се чувстваше странно, когато изричаше името ѝ. Сега не се сдържа и се озърна към камината, където снимката гледаше с кротка усмивка кочината в стаята.