Внезапно замириса на бензин и това го накара да се задейства. Смътно усети как Бриана вдига рязко глава, явно усетила миризмата, и се обръща към северния край на кръга.
Той пусна ръката на Клеър и тръгна през храстите и камъните към центъра на кръга, където една сгърбена черна фигура приличаше на мастилено петно върху по-светлата тъмнина на тревата.
Гласът на Клеър прозвуча зад него, силен и настоятелен, разкъса тишината.
— Джилиън!
Чу се тих съсък и нощта се озари от сияние. Замаян, Роджър отстъпи крачка назад, препъна се и падна на колене.
За миг почувства само острата болка в ретините си от ярката светлина, която скри всичко. Чу вик до себе си и усети ръката на Бриана на рамото си. Примигна с усилие, очите му сълзяха и зрението му започна да се завръща.
Между тях и огъня стоеше стройна фигура с форма на пясъчен часовник. Когато зрението му напълно се проясни, Роджър осъзна, че е облечена с дълга, бухнала пола и тясно бюстие — дрехи от друго време. Беше се обърнала заради вика и той зърна за миг широко отворени очи и светла, която се развяваше на горещината от огъня.
Той мина покрай Бриана, концентриран върху високото стройно момиче и лицето, което толкова приличаше на неговото. Тя го видя, обърна се и хукна бързо към разцепения камък в другия край на кръга. Носеше на рамото си груба брезентова торба; той чу как момичето изсумтя, когато торбата се залюля тежко и я удари в хълбока.
Тя спря за миг, протегнала ръка към скалата, и се обърна. Той можеше да се закълне, че очите ѝ спряха на него, срещнаха неговите и ги задържаха, отвъд светлината на огъня. Устата ѝ се отвори в ням вик. Тя се извъртя, леко като танцуваща искра, и изчезна в процепа на камъка.
Огънят, тялото, самата нощ, внезапно изчезнаха в оглушителен шум. Роджър се озова по очи на тревата, забил трескаво пръсти в земята, в търсене на някакво познато усещане, за да не изгуби разсъдъка си. Но напразно, сетивата му като че ли не функционираха — дори земята под себе си чувстваше някак невеществена, аморфна, сякаш лежеше върху плаващи пясъци, а не върху гранит.
Ослепен от белотата, оглушен от писъка на камъка, той посягаше, мяташе диво ръце, сякаш изгубил връзка с крайниците си, съзнаващ единствено огромното притегляне и нуждата да му устои.
Не беше като преход във времето; имаше чувството, че от цяла вечност се бори с пустотата, когато най-сетне сетивата му се завърнаха. Усети, ръцете, които стискаха неговите с отчаяна сила, и задушаващата мекота на гърди до лицето си.
Слухът му постепенно се завръщаше и с него дойде и гласът, който викаше името му. Всъщност не точно името му, а го обиждаше запъхтяно.
— Идиот! Ненормалник! Събуди се Роджър, задник такъв! — Гласът ѝ беше приглушен, но той добре схвана смисъла. Посегна нагоре със свръхчовешко усилие и я хвана за китките. Претърколи се, усещаше се тромав като зараждаща се лавина, и запримигва тъпо пред мокрото от сълзи лице на Бриана Рандал. Очите ѝ тъмнееха като пещери в умиращата светлина на огъня.
Миризмата на бензин и изгоряла плът беше ужасна. Той се извърна, задави се и повърна в мократа трева. Толкова му беше зле, че дори не изпита благодарност за завръщането на обонянието си.
Избърса уста с ръкав и посегна непохватно към ръката на Бриана. Тя също се беше привела напред и трепереше.
— О, Господи! О, Боже! Мислех, че няма да успея да те спра. Ти пълзеше право към него. О, Господи!
Тя не се отдръпна, когато той я притегли към себе си, но и не отвърна на прегръдката. Просто продължи да трепери, сълзите се стичаха от широко отворените, пусти очи, а устата повтаряше като развалена плоча:
— О, Господи! О, Господи!
— Спокойно — погали я той. — Всичко ще е наред. Спокойно. — Замайването му отслабваше, макар че още се чувстваше, сякаш бе разкъсан на няколко парчета и пръснат небрежно във всички посоки.
От почерняващия предмет на земята се чуваше слабо пукане, но освен него и механичните възклицания на Бриана, тишината на нощта се завръщаше. Той запуши с ръце ушите си, сякаш да потуши ехото на онзи убийствен шум.
— И ти го чу, нали? — попита Роджър Бриана. Тя продължаваше да плаче, но кимна рязко като кукла.
— А майка ти… — започна той, все още с мъка успяваше да събере мислите си, но внезапно се изправи, защото една го навести напълно оформена.
— Майка ти! — възкликна той, сграбчи Бриана за ръцете. — Клеър! Къде е тя?
Бриана зина от ужас и се изправи. Огледа обезумяла празния кръг, където камъните с човешки ръст се мержелееха в сенките, хвърляни от угасващия огън.