Мъжете вероятно бяха започнали да дезертират от редиците на даден кланов полк, щом мащабите на предстоящата катастрофа бяха ставали все по-ясни; това не би било нищо необичайно. Не, той не можеше да проумее друго — имената oт списъка на Клеър се бяха появили — черно на бяло — като чист от полка на господаря Ловат, изпратен късно в кампанията, за да изпълни обещанието, дадено на Стюартите от Саймън Фрейзър, лорд Ловат.
Вce пак Клеър ясно беше казала — и един поглед в нейния списък го потвърждаваше, — че всички тези мъже са от малко имение, наречено Брох Туарах, на югозапад от земите ма Фрейзър, всъщност на границата с територията на клана Макензи. Нещо повече, тя беше казала, че тези мъже са били и армията на планинците още от Битката при Престънпанс, която бе почти в началото на военните действия.
Роджър поклати глава. В това нямаше никакъв смисъл. Клеър явно беше объркала хронологията — сама изтъкна, че не е историк. Но не и мястото, нали? И как хора от имението Брох Туарах, които не са се клели във вярност на вожда на клана Фрейзър, ще се бият за Саймън Фрейзър? Всъщност лорд Ловат беше наричан „Старата лисица”, и не без основание, но Роджър се съмняваше, че дори този дързък стар граф е имал куража да предприеме нещо подобно.
Намръщен, той запали колата и излезе от паркинга. Архивите на Калоден бяха потискащо непълни; състояха се предимно от живописни писма от лорд Джордж Мъри, който се оплакваше от недостиг на провизии, и други неща, които биха изглеждали добре на туристите. Той имаше нужда от много повече.
— Не прибързвай, момче… — напомни си, присвил очи към огледалото за задно виждане на завоя. — Трябва да разбереш какво се е случило с онези, които не са изклани при Калоден. Какво значение има как са се озовали там, стига да са оцелели в битката?
Но това не го оставяше на мира. Беше твърде странно. Често ставаше объркване в имената, особено в Северна Шотландия, където половината население в някакъв момент като че ли се бе казвало „Алегзандър”. След това имаше обичай мъжете да бъдат наричани по родното си място, както и по клана или по фамилия. Понякога дори фамилията липсваше. „Лохиел”, един от най-изтъкнатите главатари на якобитите, беше всъщност Доналд Камерън от Лохиел, което го отличаваше прекрасно от стотиците други Доналд-Камерънци.
А пък всички планинци, които не се казваха Доналд или Алекс, се казваха Джон. Тримата от списъка на Клеър, които беше успял да издири в регистрите на смъртните случаи, се казваха Доналд Мъри, Алегзандър Макензи Фрейзър и Джон Греъм Фрейзър. Но без посочване на рожденото място; само името и полка, към който са принадлежали. Към полка на господаря Ловат, полка на Фрейзър.
Без име, което да посочва рожденото им място, не можеше да е сигурен дали са мъжете от списъка на Клеър. В регистъра имаше поне шестима Джон-Фрейзъровци, а и той беше непълен. Англичаните не бяха обръщали голямо внимание на изчерпателността и точността — повечето регистри бяха съставени постфактум от вождовете на кланове, които бяха преброили хората си, за да видят кой не се е прибрал у дома. Често се случваше те самите да не се завърнат, което още повече усложняваше нещата.
Той прекара с безсилие ръка през косата си, сякаш масажът на скалпа щеше да стимулира мозъка му. Ако трите имена не бяха на въпросните мъже, мистерията се задълбочаваше. Почти половината от армията на Чарлс Стюарт беше избита при Калоден. А хората на Ловат се бяха сражавали точно в сърцето на битката. При това положение беше немислимо всичките трийсет души от списъка да са оцелели. Хората на господаря Ловат се бяха присъединили късно към въстанието и докато в другите полкове дезертирането вече е било в разгара си, защото войниците бяха служили достатъчно дълго, за да добият представа какво ги чака, Фрейзър бяха останали забележително предани — и бяха изтърпели последствията от това.
Силен вой на клаксон зад него го стресна и наруши концентрацията му. Той отби встрани, за да остави един голям и гневен камион да отмине с трясък. Реши, че мисленето и шофирането са несъвместими дейности. Ако продължаваше така, щеше да се забие в някоя стена.
Поседя още миг. Естественият му импулс беше да отиде до пансиона на госпожа Томас и да каже на Клеър какво е открил досега. Фактът, че това ще включва и няколко приятни момента в присъствието на Бриана Рандал, правеше идеята още по-привлекателна.
От друга страна, инстинктите му на историк настояваха за още данни. А и не беше сигурен, че именно Клеър е човекът, който може да му ги даде. Нямаше представа защо ще му възлага този проект, като в същото време възпрепятства изпълнението му с неточна информация. Нямаше логика, а Клеър Рандал създаваше впечатление за разумен човек.