— Показа ли ти господин Ланкастър документ за самоличност? — попита Сара уж между другото.
Малкълм с всеки изминал момент все повече се ядосваше.
— Естествено, че ми я показа. Ти какво, за глупак ли ме мислиш?
— Разбира се, че не — отвърна тя. Питър й хвърли един състрадателен поглед. Сара имаше чувството, че всеки момент тях двамата ще ги изпратят в стаите им без десерт. — Просто се чудех какви журналистически карти имат в „Арт Дайджест“. Надявам се, че е била с позлатени ръбове и калиграфски изписано име.
— Всъщност — разкри й Малкълм, — картата беше съвсем проста. Бял картон и изпъкнали черни букви.
Сара въздъхна драматично:
— Какво разочарование. Още една фантазия става на пух и прах. — Реши обаче още утре сутринта да се обади в „Арт Дайджест“ и да провери има ли там журналист на име Ланкастър.
Двамата мъже се засмяха одобрително и настроението стана по-сърдечно, защото започнаха да обсъждат докъде е стигнала Сара с рисуването.
След вечеря тя се сви на един кожен фотьойл в библиотеката, докато чакаше къщата да утихне. Щом всички заспяха, смяташе да разучи алармената инсталация, свързана с тайното подземие.
За щастие библиотеката на Малкълм бе продължение на колекцията му от произведения на изкуството, и не й отне много време да намери една книга върху ранното християнско изкуство. Като специалист Сара знаеше, че то се дели на два периода: първият преди Миланския декрет от триста и тринадесета година, с който Константин Велики постановява официална търпимост към откритото проповядване на християнството, а втория след триста и тринадесета, когато и самият Константин приема християнството.
Тя бе запозната с елинистичния произход на изкуството от това време, както знаеше и за Църквата на светите апостоли. Строителството на тази църква започнало по време на управлението на Константин и било завършено от Константин Втори в града, който отначало е бил известен като Византион, после се е наричал Константинопол и накрая Истанбул. Сградата е била по-скоро мавзолей на първия християнски император, отколкото църква. Саркофагът на Константин стоял в центъра, обграден от паметници на дванадесетте апостоли. Сцената откровено е подтиквала поклонниците да вярват, че покойният им император е бил тринадесетият апостол, което вероятно е била и идеята на самия император, когато е проектирал църквата.
За съжаление всичко, което изследователите знаеха за Църквата на дванадесетте апостоли, идваше от Евзебий от Цезария. Самата сграда е била разрушена от набезите на нашественици няколко години по-късно. По това време нищо не се е споменавало за короната, поставена в специална ниша в една от стените. Разбира се, Сара бе чувала слуховете за нея. Кой специалист по история на изкуството или ловец на художествени ценности не ги бе чувал? Но досега те си оставаха само слухове.
Сега тя имаше доказателството. След като миналата седмица подслуша разговора между Питър и Малкълм, Сара вече знаеше без капчица съмнение, че слуховете, които се носеха вече шестнадесет века, бяха верни. В Църквата на дванадесетте апостоли наистина е имало корона — блестяща златна корона, инкрустирана със скъпоценни камъни. И след една седмица тази легендарна корона щеше да бъде нейна.
Трета глава
Още щом пристигна в хотела си, Ноа влезе направо в коктейл-бара. Той седна на една маса до прозореца, откъдето можеше да вижда ясно и паркинга, и фоайето. После зачака.
След по-малко от три минути мерцедесът пристигна. От колата излезе руса жена, която се усмихна лъчезарно на пазача на паркинга. Бе около петдесетгодишна, с копринена рокля, шапка с воал, ръкавици и въпреки горещината навън, шал от чинчила. Която и да бе жената, тя определено не беше това, което Ноа бе очаквал.
Той я видя как влиза във фоайето и се насочва решително към рецепцията. В отговор на въпроса й служителят посочи към бара. Тя го възнагради с още една ослепителна усмивка, после уви по-плътно шала около раменете си и се насочи към бара.
Поколеба се за миг на вратата, докато очите й свикнат с полумрака. Забеляза Ноа и се запъти към него с точността на оръдие, насочващо се по топлината.