— Кой Рони?
Големите зелени очи се разшириха:
— Скъп-пи, ами че вашият президент, разбира се.
Какво в края на краищата бе намислил Дан?
— Вероятно сте се запознали с „Рони“ в Холивуд — предположи той.
— Разбира се. — Устните й трепнаха в усмивка при спомена.
— Разбира се… Госпожо, какво правите тук?
Внезапно тя се наведе през масата. Гласът й бе тих и нетърпелив:
— Трябва да ви видя. Насаме.
Тази история с всеки изминал миг ставаше все по-луда. Чувството за хумор на Дан определено се бе изкривило. Сигурно човекът работеше прекалено много.
— Естествено. Не бихте искали да ми предадете микрофилма пред очите на онези агенти на КГБ в ъгъла.
За негова изненада „баронесата“ на Дан видимо побледня. Очите й нервно се стрелнаха към залата.
— КГБ? — прошепна тя с несъмнено треперещ глас. — Тук? В Аризона? Сигурен ли сте?
Нещо не беше съвсем наред. Преди минута Ноа бе сигурен, че тя е стопроцентова фалшификация. Но и преди бе виждал страх в очите на хората. Той бе прекалено незабравим, за да бъде изигран.
— Е, аз само се пошегувах — бързо каза той.
Тя стисна устни и се уви по-плътно в шала си.
— С такива неща шега не бива, господин Ланкастър.
Той се почувства заслужено нахокан.
— Права сте. Съжалявам.
Усмивката се върна като топло пустинно слънце след лятна буря.
— Прощавам ви — произнесе тя с величествения тон на баронеса.
Ноа трябваше да попита:
— Вие наистина ли сте баронеса?
— Разбира се. Поне бях, в любимата ми Унгария. Моето семейство притежаваше лозя в Токайския регион, където Великото унгарско плато се среща с Карпатските планини. Знаете ли, че от средновековието досега по тези склонове се отглежда грозде?
— Представа нямах — призна Ноа. Чувстваше се все по-нелепо.
Жената протегна чашата си за още шампанско. Ноа покорно я доля, тя отпи и продължи:
— Девет века! — Очите й леко се замъглиха от някакъв несподелен спомен. — В продължение на деветстотин години вината на семейство Левински са били прочути по цял свят. Знаете ли, че Волтер е възхвалявал нашето вино? Че Петър Велики го е ценял високо?
— Много впечатляващо. Доколкото разбирам, вие сте напуснали Унгария, когато комунистите са завладели лозята.
— Тези идиоти! — изригна тя. — Няма да познаят едно велико вино, дори да им извади очите. — Отметна глава, допи си шампанското и отново протегна чашата. — Не знаех, че Калифорния има свястно трапезно вино — забеляза тя, разглеждайки етикета. — Наистина е много добро на вкус.
— И колкото повече пиете, толкова по-добро става. — Ноа отново й напълни чашата, чудейки се какво ще се случи, ако дамата се напие преди да му е казала защо го следва от имението на Бренд. Време бе да престане да се прави на джентълмен.
— Защо дойдохте след мен дотук?
Тя си пийна от шампанското.
— Защото не можех да се срещна с вас у Малкълм.
Не му убягна, че тя го нарече по малко име.
— Познавате ли Малкълм Бренд?
Тя се усмихна — тънка, потайна усмивка, събуждаща спомена за Мона Лиза.
— Скъп-пи — обясни му търпеливо, — аз познавам всички.
Кой знае защо, Ноа не прие това твърдение за толкова нелепо, колкото би помислил преди малко. А от следващите й думи кръвта му се смръзна:
— Както знам и причината да си осигурите достъп до къщата на Малкълм. И до неговата колекция.
Очите й пробляснаха многозначително и Ноа осъзна, че баронесата, която и да е тя, не е шега.
Сара бе погълната от книгата, когато чу, че по коридора отекват стъпки. Неволно се напрегна. Не ставай смешна, каза си тя. Никой нищо не подозира. Успя да възстанови спокойното си изражение, преди Питър да е влязъл в библиотеката.
— Сара, каква изненада да те намеря все още будна. След всичката работа, която свърши днес, мислех, че със сигурност вече си заспала.
— Сигурно е заради новата обстановка. Реших да почета малко, преди да си легна.
— Малкълм има отлична библиотека — съгласи се Питър.
— Намери ли нещо интересно?
Сара затвори книгата, стана от стола и я остави обратно на лавицата, като внимаваше да не се види заглавието.
— Всъщност май попаднах на нещо доста скучно.
— Много жалко — забеляза той любезно. — Може би бих могъл да ти препоръчам нещо. Мисля, че съм добре запознат със сбирката.