Единственото, което трябваше да измисли, бе как да измъкне короната от скривалището на Малкълм. Тя бе интелигентна жена, напомни си Сара. И винаги много бе обичала и мистерии, и криминалета. Сигурно щеше да й дойде нещо наум до края на седмицата.
Докато оглеждаше проблема от всички страни, в очите й продължаваше да се набива една неизвестна променлива. Ноа Ланкастър. Кой всъщност бе той? Обикновено съвпадение ли бе, че се появи точно в този момент? В съзнанието й изникна смущаващият образ на дръзкия пират и Сара реши, че едва ли е така.
Резкият звън на телефона я изтръгна от съня. Тя потърси опипом в тъмнината слушалката.
— Ало?
— Здрасти. Спеше ли?
Сара не можеше да сбърка дълбокия глас на другия край на жицата. Борейки се с внезапно връхлетялото я удоволствие, тя се надигна на лакът и се взря в часовника.
— Разбира се, че не. В три часа сутринта винаги съм съвсем будна. Искам да съм нащрек, в случай, че телефонът звънне.
— Не знаех, че е толкова късно. — Това бе лъжа. Ноа просто не искаше тази жена да разбере, че мислите за нея са го държали буден досега.
— Имам едно предложение — мило се обади Сара. — От следващата заплата от „Арт Дайджест“ си купи часовник. — Тя затвори телефона.
Ноа с усмивка погледна онемялата слушалка в ръката си. Сара бе още една загадка в работата, която вече бе поела по по-криволичещи пътища, отколкото бе смятал. Но разкриването на загадката на прелестната русокоса фалшификаторка бе най-съблазнителната част в нея. Когато заспа, усмивката още играеше на лицето му.
На три километра от него Сара се въртеше в леглото си, мъчейки се безуспешно да изхвърли Ноа Ланкастър от ума си. Да го вземат дяволите! Бе дълбоко заспала, унесена в приятен сън, в който си пийваше пина колада на някакъв уханен тропически бряг, обградена от трима изискани руси мъже, които живееха само за да задоволят всяка нейна прищявка.
Откак се обади Ноа, по някаква странна причина започна да си представя как двамата с него открадват короната и отплават в открито море. Определено нямаше нищо изискано в жестокия пират, чиято тъмна коса блестеше с черен блясък, а кожата му бе потъмняла като тиково дърво. Те се смееха, замаяни от богатата плячка. Внезапно в очите му светна примитивно желание, и когато устните му покриха нейните, Сара си представи как топлината на желанието се смесва със соления дъх на морето.
„Да го вземат дяволите!“ Тя удари с юмрук възглавницата, опитвайки се да й придаде по-приспивна форма. „Утре сутринта ще разбера какво точно търси Ноа Ланкастър. След това ще реша какво ще правя с него.“
Ако той наистина бе дошъл тук, за да открадне короната, винаги можеше да му предложи да го включи в играта, размисляше Сара. Не че щеше да го остави да планира самия обир. Тя имаше предимството на първия. Но трябваше да признае, че би било успокояващо да знае, че някой толкова голям като Ноа Ланкастър й е под ръка в случай, че нещо се обърка.
Колкото повече мислеше за тази идея, толкова повече я харесваше. Накрая заспа усмихната.
Докато Ноа караше към къщата на следващата сутрин, изгряващото слънце проби високите рехави облаци и ги обагри в пурпурно и златно. Малкълм Бренд очевидно ценеше високо усамотението си — неговото имение бе разположено в най-отдалечените покрайнини на града. Постепенно кафяво-златният пейзаж отстъпи място на забулени във виолетова мъгла планини. Тук-там се виждаха смърчове, чиито сребристо-зелени иглички проблясваха на утринното слънце.
Като видя бялото фургонче с емблемата на „Планинска камбана“, Ноа отби в едно отклонение на пътя и излезе от колата. Вратата на фургона се отвори и той се приближи.
— Какво знаеш за една жена на име Сара Медисън? — попита Дан вместо поздрав.
— Не толкова, колкото бих желал — отвърна Ноа. — Имаш ли кафе? Тази сутрин нямах време да се отбия в някое кафене. — Огледа вътрешността на фургона, търсейки кафе-машина. Малкото пространство обаче бе запълнено с електроника.
— Кафе? В такъв ден? Сигурно вече е над тридесет градуса на сянка — възрази партньорът му и сипа в картонена чаша чай с лед от голям термос.