Тя кимна. Не бе особено изненадана. Тази сутрин се бе обадила на „Арт Дайджест“ в момента, в който редакцията започваше работа, и макар оттам да бяха потвърдили, че наистина имат журналист на име Ноа Ланкастър, Сара продължаваше да не му вярва. Всъщност какви доказателства имаше, че този човек наистина е Ноа Ланкастър? Той всъщност можеше да е шарлатанин. В този момент тя съжали, че не поиска от редакцията физическо описание на техния журналист.
— Нищо не пропускаш — забеляза тя хладно.
— Така е. Включително факта, че си достатъчно глупавата да си мислиш, че можеш да си излезеш оттук с последната придобивка на Бренд.
Последните му думи сякаш изкараха въздуха от дробовете й и Сара трябваше да положи големи усилия, за да се овладее.
— Не разбирам за какво говориш.
Той скръсти ръце пред широките си гърди и заплашително я изгледа:
— Сега сигурно ще ми кажеш, че в твоите среди книгите върху ранно християнско изкуство се смятат за леко четиво преди сън.
Тя побледня.
— Откъде знаеш за това?
Ноа пренебрежително сви рамене.
— Би трябвало да те интересува не откъде аз знам, а фактът, че Бренд и Тейлър знаят. — Той поклати глава и презрително измърмори: — Господ да ме пази от аматьори!
От яд цветът се върна на страните й.
— Поне не е толкова лошо, колкото да си професионалист! — изстреля тя в отговор.
Ноа се наведе и лицето му се оказа на сантиметри от нейното.
— Трябва да си луда.
— Така ли? — поинтересува се тя, възвърнала самообладанието си. — Да смятам ли, че е нещо обичайно журналистите от „Арт Дайджест“ да подслушват? Наистина, господин Ланкастър — ако това е вашето име — не вярвам да мислите, че съм толкова наивна.
— Всеки, който може да измисли такъв тъп план, има жълто около устата — сряза я той.
Един безкраен миг двамата се гледаха. Мръщенето на Ноа би могло да разтопи и камък. Сара предизвикателно бе вирнала брадичка. Накрая Ноа се сети за какво всъщност е тук.
— Виж какво, не е това мястото да го обсъждаме — заяви той внезапно сериозно, бръкна в джоба на панталона си и й подаде един ключ.
— Какво е това?
— Ако не можеш да познаеш един ключ от апартамент, как очакваш да познаеш, една корона на хиляда шестстотин и петдесет години? — заяде се той и надраска един адрес на бележника си. Откъсна листа, после още няколко, които смачка и пъхна в джоба на якето си.
— Знаеш ли, че си неустоим, когато решиш да се правиш на чаровен? — попита Сара с най-сладкия си глас. — Добър квартал — забеляза тя, като погледна листчето, което Ноа й подаде. — Малко по-висока класа, отколкото бих очаквала от един крадец, но сигурно така можеш да работиш близо до дома си. — Възнагради го с една ангелска усмивка: — Кажете ми, господин Ланкастър, вашите съседи заключват ли сребърните си прибори, когато ви канят на вечеря?
— Вие сте цяло съкровище, госпожо — върна й го Ноа. — А сега, ако си свършила да разиграваш комедии, какво ще кажеш да се махнеш оттук?
Тя вдигна предизвикателно глава:
— Откъде ти е хрумнало, че съм толкова глупава, та да отида в твоя апартамент без армия от въоръжени пазачи? Та аз дори не ти вярвам!
— Би ли предпочела да видиш колко вярваш на Бренд и Тейлър, след като те вече знаят какво се върти в дяволския ти ум? — сопна й се Ноа. — Погледни нещата в очите. Те знаят къде живееш. Докато успея да измисля как да те измъкна от въдицата, на която си се закачила, с мен си в много по-голяма безопасност, отколкото ако паднеш в ръцете на някой от тези двамата. Не казвай на никой, че излизаш. Карай направо към този адрес. Когато стигнеш там, заключи се и не отваряй вратата, нито вдигай телефона, докато не дойда. Ясно ли е?
Сара се вторачи в него. Лицето му бе като изсечено от камък, но тя можеше да се закълне, че вижда в очите му намек за искрена загриженост. Това е смешно, каза си тя. Просто ти се иска. Този човек се интересуваше само от едно нещо, и това със сигурност не беше тя. От самото начало го бе разбрала. Той бе тук заради короната. Нейната корона.
— Какво? Няма никакви тайни пароли? — произнесе тя студено и се обърна да излезе от стаята. — Какво разочарование.
Ноа се загледа след нея. Когато се бе изправил срещу Сара, не знаеше какво да очаква, но със сигурност не бе очаквал толкова да се съпротивлява. Тя бе една костелива жена. Дали осъзнаваше колко може да загази?
— Сара?
Бе невъзможно да повярва, че такъв нежен глас може да е излязъл от същия мъж, който само преди миг изстрелваше заповеди. Сара спря и бавно се обърна.