Ако трябваше да се определи с една дума, той бе огромен. Висок и широкоплещест, с мускули, опъващи до пръсване шевовете на спортното му сако. Тъмната му коса бе гъста и макар да се съмняваше, че скоро е прекарвал гребен през нея, непокорните къдрици изглежда имаха собствено мнение накъде да се завиват. В златистата светлина на следобедното слънце очите му светеха като топази.
Той не изглеждаше ни най-малко смутен от предизвикателния й тон.
— Ноа Ланкастър. Идвам да се срещна с Малкълм Бренд.
— Е, него тук го няма.
— И сам мога да видя — отвърна Ноа разсъдливо.
Сара не можеше да определи точно чувството, но този човек я правеше невероятно нервна.
— Той не позволява който и да е да се мотае из къщата — отсече тя, призовавайки го да си отиде.
— Да, ама аз не съм който и да е.
— Така ли? — Русите й вежди се вдигнаха предизвикателно.
Ноа не можеше да не забележи въпроса в гласа й, но предпочете да не отговаря.
— Изпуснахте си четката — съобщи той услужливо.
Очите й се спуснаха към покрития с мексикански плочки под. Нямаше намерение да се навежда. Особено при това свое оскъдно облекло и прикованият поглед на този непознат.
— Имам си и други. — Тя се загърна по-плътно в кадифеното сако. Но когато непознатият се приближи към нея, в съзнанието й изникна неканеният образ на лъв, дебнещ плячката си. Сара отстъпи крачка назад.
Ноа вече бе прекалено близко, за да може тя да се чувства удобно. Изведнъж се наведе и вдигна падналата четка.
— Заповядайте.
Сара се поколеба, но осъзна, че се държи глупаво.
— Благодаря.
Тонът й бе студен, любезен; овладян — пълна противоположност на безпокойството, което чувстваше. Сякаш след като тридесет и една години бе стъпвала здраво на земята, земното привличане изведнъж й бе изневерило. И ако не се хванеше за нещо здраво, можеше да отлети в пространството.
Ноа не отговори. Нито пък понечи да се отдръпне. Просто продължи да я гледа като че ли искаше да проникне с очи до самата й душа.
— По-добре си тръгвайте — предложи Сара накрая. — Ако искате да почакате господин Бренд на терасата, по това време на денонощието изгледът е чудесен. Слънцето залязва точно зад планината.
Очите му останаха приковани към нейните.
— Благодаря, но и тук пейзажът ми харесва.
Този мъж определено не бе Кари Грант, реши Сара. Въпреки че тонът му бе лек и закачлив, очите му говореха за нещо съвсем друго. Той бе готов да я прелъсти тук и сега, стига да му даде шанс. От друга страна, в тези светлокафяви очи просветваше още нещо, което много приличаше на гняв. Какво ли би могла да е направила, за да го заслужи?
Тя се обърна, забравила за миг, че не би трябвало да разрешава на чужд човек да вижда копието, което прави на „Акробатите“ на Макс Бекмън. Откак Ноа Ланкастър неочаквано се появи в ателието, Сара усещаше, че се отъждествява с цветовите алюзии за сексуална борба и приближаваща война, изпълващи хаотичната картина.
— Имате ли среща с господин Бренд?
Напрегната е, определи Ноа, загледан в скованите й рамене, когато Сара му обърна гръб, преструвайки се, че чисти четката. Твърде напрегната.
— Имам среща в пет — отвърна той. — Обещах на пазача на входа, че сам ще намеря пътя към кабинета на господин Бренд, но изглежда съм надценил способностите си да се ориентирам. Загубих се и накрая се озовах тук.
Сара му хвърли един внимателен поглед през рамо. Изражението му бе самата невинност, но тя знаеше, че я лъже. Това бе мъж, който винаги знае точно къде отива. Може и да не беше Кари Грант, но се обзалагаше, че би накарал всеки полицай да се поизпоти, докато си заработи заплатата.
— Къщата е голяма — съгласи се тя равнодушно и отново се зае с почистването на четкаха.
В напрегнатото мълчание, което се възцари, Сара си спомни за картината. Помисли си да обърне триножника към стената, но реши, че e твърде късно. Започна да търси някакво обяснение, каквото и да е, стига да е по-добро от това, което й даде Питър, когато й предложи работата. Който и да бе този непознат, тя не се съмняваше, че не би повярвал на съшитата с бели конци история на Питър повече, отколкото й повярва самата тя.
— Аз преподавам история на изкуството в университета. Малкълм бе много любезен да ми разреши да направя копия на някои от неговите картини, за да покажа на лекциите си различните стилове. — Сара се обърна към него с изкуствена, сладко-невинна усмивка. — Това е много по-добро нагледно помагало, отколкото снимките в учебниците.