Адам Холанек
В клопката
Първа част
Изкуственият ад
1
Не ме е грижа откъде долита тази музика, разсичана от бича на пищялките, и този тропот на копита. Ударите им в скалистата коруба започват да ме уморяват. Цялото тяло ме боли от тях. И още — запъхтяването чак до секване на дъха и крайно изтощение от безспирното въртене в самота.
Под мен Земята, червена от изригванията, изгаря под изкуственото слънце, което никога не залязва. Аз лично окачвах тази жарава, аз лично ускорявах с въодушевление оборотите на ракетата-робот, за да стопява и разкъсва мъртвата земя. А когато, раздирана непрестанно, тя най-накрая започна да ражда и — в същото време — да убива, аз се опитах да угася своето изкуствено слънце, да го унищожа завинаги. Но тутакси, с бремето на вината в гърдите си, позволих да ме емнат да окачвам нова жарава.
Световъртеж, тропот, болка: чувствувам върху себе си циклопския поглед на жълтия сигнализатор. Рефлекторът пулсира все по-бързо. Пулсирането и електрошоковете ме принуждават да отворя очи. Слепнали са от сън или болест. Не ми се ще да ги разтворя широко, иска ми се изпод премрежените клепачи да зърна плоското лице на момичето, очаквам с нарастващо нетърпение това лице да се наклони над моето, да изплува от мъглата. Най-напред обаче трябва да чуя гласа:
— Вече си здрав, в съзнание?
Скачам рязко. Не понасям халюцинациите. Страх ме е от сънищата. Вярвам само в това, което е реално, което мога да докосна. Моят робот, в чийто търбух се намирам също както Йона в корема на кита, прави вероятно хиляда и не знам коя си маневра. В началото ги броях, водех си сметка ден след ден, час след час, манипулация след манипулация. После само изисквах от регистриращите уреди да отмятат поредните дати, да отбелязват отлитащото време, да изчисляват дните на моя отминаващ живот. Един и същ във всеки миг. Но отдавна изключих и апаратурата. Отдавна. Вече не искам да броя нищо. Вдлъбнатината в земната повърхност ту изчезва, ту се появява в илюминаторите, разкривайки в центъра си кървав кратер, над който аз инсталирам генераторите за светлина и зной.
Едва ли има по-примитивна и по-монотонна дейност. Длъжен съм просто да контролирам своя робот, който окачва в пространството мозайка от слънчеви огледала. Всеки пореден елемент незабавно се включва в акцията за разпорване на земната кора. Полупрозрачните композити и илюминаторите, автоматично регулиращи оцветяването в зависимост от интензитета на светлината, ме предпазват успешно от ослепителния блясък и горещината на изкуственото и естественото слънце. Допълнително нося и при бдение, и по време на сън фини антирадиационни лещи.
От съня или халюцинациите систематично ме измъква жълтото пулсиране. А когато умората стане прекалено голяма или пароксизмът на болестта — твърде силен, острите токови удари ми напомнят, че съм длъжен незабавно да вперя поглед в холографското копие на робота, за да преценя дали той разполага огледалата както трябва.
Монтажът май протича бързо. Така поне твърди в за шифрованите си рапорти моят робот. Аз възприемам това темпо като вечност. От информацията, просветваща от време на време на екрана (за повдигане на унилия ми дух) с цялото си разнобагрено очарование, излиза, че енергетичната плоча, кондензираната жарава, би трябвало да бъде готова след две години. Тогава, добре го знам, има известен шанс да ме преместят на друга орбита, където от вътрешността на идентичен роботски търбух пак ще надзиравам сглобяването на следващата огнена плоча.
В това се състои моето наказание. В поредното разчовъркване на покритата с черупка земя. Длъжен съм да върша с отвращение онова, което преди правех с налудничав ентусиазъм. Преди да попадна тук, работех разпалено и жадно над Голямата река. Напрегнато очаквах адската сила на вулканите да се раздвижи под притока на енергия от моите огледала. Огледалният зной разкъсваше земната обвивка, измъкваше на повърхността лава — червена и синя от високата температура, избутваше мъртвите скали от местата им. Обръщаше ги наопаки. Формираше, напук на естествената смърт, котел с бълбукащата подкваса на съвършено нов живот.
Невъзможността да прогоня спомените за станалото над Голямата река ме разстройва. Монотонната работа ме връща натрапчиво към тях. Доста често дори датчиците в търбуха на робота се замъгляват и вместо да си възвърна най-важното за моята работа — остротата на погледа, аз потъвам в себе си, в своето минало.
Кога беше това? Изминаха месеци, а може би години, може би десетки години. Няма значение. То е вътре в мен. Тогава снижих полета. С вой на двигателите долетях до полигона, осеян с гейзери и огнени кълба. Избухваха от зейналата паст на земята. Това раждане едновременно радваше и ужасяваше.