— Кардера, не се крий!
— Твоята злоба към мен е злоба към самия себе си. Стой и гледай, гледай внимателно.
Екранът светва. Струва ми се, че съм в колеоптера. Навеждам носа на ракетата към вулканичния кипящ котел. Забивам се в кълбата просветващ дим. Само миг — и пак знам и разбирам изцяло своето провинение, своето престъпление. Затова искам бързо да унищожа изображението на екрана, изображението, във вътрешността на което се намирам. Да го изключа, да се хвърля върху екрана, да разкъсам тази триизмерна панорама.
— Потърпи, потърпи още малко — вика Кардера. Гласът му е спокоен и идва отдалече:
— И без това няма да унищожиш изображението, излъчвам го във въздуха. Освен него там няма нищо. Нищо.
„И все пак — заключавам набързо — другояче изглеждаше новият свят, когато съгреших. Друга беше конфигурацията на терена, друга форма имаха вулканите, други, по-различни от тези, които сега виждам, бяха кълбообразните облаци.“ Внезапно усещам и виждам до себе си Кардера. Той ме побутва към съседния фотьойл в кабината на ракетата. По дяволите тази холографска играчка, която позволява да вплетеш в действителната ситуация, уловена някога от камерата, фиктивни елементи, които никога не са съществували.
— Да, снимките са автентични — говори Кардера, — само нашето участие не изглеждаше така.
— Защо е тази измама? — питам.
Но той добре знае, че в такива случаи аз губя усещането за реалност, преставам да различавам истината от фалша. За мен винаги съществува само това, което може да си пипне, което може да се провери със сетивата. А какво ли не мога да проверя тук?
— Не случайно ти показвам тези сцени. Наистина съдих те заедно с другите, защото беше посегнал на изкуственото слънце над раждащата нови същества Земя. Тогава ти беше видял как хора от експедицията се борят и загиват. Но добре знаеш, че тяхното изпращане или заточение в пъкъла беше единственият начин да разберем какво в действителност се ражда в котела, създаден от науката. Това ти беше ясно и тогава, и сега. Обвиняваше най-горещо сам себе си и сам падна на колене.
— Не искам да си спомням. След това изкупление, от което ме измъкна неизвестно защо, мое право е да нямам никакви спомени.
— Прав си — казва Кардера.
Продължаваме да летим над малкия ад. От дима попадаме в огнени фонтани, от огъня прескачаме в дим, понякога се провиждат късчета кървава, разкъсана земя.
— Измъкнах те, но не по моя прищявка. Има решение на ръководството на експеримента, защото нещата не вървят, както си мислехме, както би трябвало да бъдат.
Той говори покорно, сякаш признава собствена грешка, собствена вина. Значи затова ме извика тук? Заради угризенията на собствената си съвест, заради угризенията на съвестта на моите приятели, които досега приемаха безропотно заточението ми.
Гледам го в очите. Не извръща очи, обаче погледът му е стъклен. Май изобщо не ме вижда, търси нещо в ландшафта, над който се носим с нашата ракета.
— Искам двамата да проверим какво става наистина — казва.
И бързо добавя:
— Не искам да капитулирам, нито да се разкайвам пред теб, както никога не съм изисквал от теб да се разкайваш пред когото и да било. Ти ме упрекваш заради себе си и заради мен. Остави миналото. Плюй на него.
Правя движение, като че искам да изскоча, да катапултирам от ракетата.
— Не те ли засяга това?
— Не — процеждам през зъби. Старая се да не гледам хаоса под нас, нямам намерение да анализирам внезапното решение на Кардера, Искал да участвува в експедиция. Да върви сам.
— Трябва да отлетим там двамата — посочва той опустошенията в ландшафта, в котела, стремително отминаващ под корпуса на колеоптера.
— Разглеждаш това като продължение на моето наказание?
— Вече няма наказание.
— Още повече имам основание да откажа. Освен ако ме накараш насила. Ще отказвам, ще се боря. Зная добре, че ентусиазмът към експеримента отдавна е намалял.
— Слушай, братле. Това вече не е големият шанс. Вече е голяма опасност за човечеството. Гледай сега.
Внезапен трус. Димът и кървавите петна изчезват. Въздухът е чист, мъглата запушва плътно само хоризонта, далечния хоризонт. Под нас са руините на Геополия. Града, който някога ме отгледа, отхрани, който обичах, заради който търпя себе си и обичам това, което мога да докосна.
— Измама! — викам.
— Истина е. Не питаш кой превърна в руини твоя град. Той беше в граничната зона, най-близо до територията, обхваната от експеримента.