— Но той беше далеч от експеримента.
— Погледни.
Сценографията се променя. Виждам себе си — как гася слънцето, как стигам до отделните елементи, как ги изтръгвам с дългите манипулатори или ги разрушавам с взривове. Ускорявам моя робот кит, следя крачките му по пластичната диаграма, която отразява действителността в грубо опростяване.
Пак орбита — зелена като нарисувана от дете морска повърхност. Вълничките са равни, а над тях е моят кит, в чийто корем аз беснея, въртейки манипулаторите.
След всеки рязък скок роботът подскача високо над вълните и разпръсква малки блестящи огледалца. Някои избухват и изчезват. Чувствувам всичко така осезаемо, сякаш става в този момент, чувствувам как вътрешността на привързаното ми тяло се разкъсва. В същото време следя през илюминаторите промените в интензитета на светлината, която пада върху облаците. Те потъмняват, почерняват.
— Не отклонявай поглед. Продължавай да гледаш — казва Кардера.
Сега не го виждам, само равният му глас подсказва, че още веднъж преживявам миналото.
— Тази част от филма заснехме после, след като те издърпахме на Земята, в базата. Може би е снимана дори след процеса. Другата, с разбиването на слънцето, е от твоята автоматична холокамера.
Ракетата с фотографиращата апаратура, вероятно голям колеоптер, се движи ниско над моя град. Показва напусната, мъртва, осеяна с развалини територия.
— Това мъртвило обхвана големи площи далече от зоната на експеримента, над която ти угаси слънцето. Живите райони се превърнаха в морга, хората умираха бързо от болести, напомнящи лъчева болест, или просто бягаха, подгонени от вълната на неочаквано застудяване. Колкото се може по-далече, в противоположните краища на планетата. Когато отново запалихме слънцето, по-голямата част от тези мъртви площи никога вече не се върна към нормалното състояние. Впрочем кой би пожелал сега да се засели там? Ето това остана от твоя град. Ето това, което в момента виждаш, е сега там в действителност.
Обръщам глава към екрана, не мога да не погледна. Под нас вече няма руини, там пак са димящите вулкани, червеникавите облаци, които се търкалят като огромни бъчви по небето. Нищо повече.
— Стига!
— Прав си, стига. Ще отидеш в зоната, в която загиваха и загиват нашите експедиции. В този ад няма друг начин да се ориентираме в положението освен да рискуваме живота на изпратените там хора. Едни ще загинат, други ще се измъкнат и може би ще се върнат, за да представят истинската картина. Именно от истината за внезапното разрастване на експеримента, за спонтанното разширяване, може да се каже — за нашествието на експеримента към останалата част от света, се уплашиха хората.
— И ти ли?
— Ако моето решение да взема участие в експедицията е било продиктувано от страха за по-нататъшната съдба на хората, можеш да го наричаш, както си искаш.
— Ще ме принудите ли да замина?
— Нямаш избор.
— Мога и да умра.
— Нямаш време за умиране. Там не ще ти липсват удобни случаи.
— Негодник! — казвам полушеговито и неочаквано се нахвърлям върху него. Не взех предвид прозорливостта му. Между нас имаше еластична мрежа. Оплетох се в нея.
— Ще заминеш.
Не отговарям. Не разбирам този човек. Не знам дали искаше пак да събуди у мен комплекса за вина с вида на руините на моя град — уж предизвикани от мен, от това, че аз съм угасил изкуственото слънце. Но каква беше целта му, защо му беше нужно да тръгва заедно с мен в експедицията? Какво означаваха неговите думи за експанзията на експеримента? Може пък и наистина да ми показваше разрушенията, останали от моя град, и може би наистина те са резултат от спонтанното разширяване на зоната на примитивния свят, резултат от създаването на изкуствения котел, който би трябвало да ражда новия живот.
А този нов, изкуствен живот ражда ли се, или принадлежи към митовете на науката?
— Ще заминеш — повтаря Кардера. — Ще заминем заедно.
Засега от кабината му ме извежда един пазач. Ръцете ми са оковани, дишам злобно и уморено. Учудвам се, като виждам пазача да се навежда над ухото ми:
— Не се изхвърляй, братле, нищо няма да спечелиш. Той е загубил ума и дума. Извън зоната на експеримента на места студът и дивото гонят хората от жилищата им, а другаде от тресящата се земя избликва лава. Пък за експедициите нищо не се знае. Говори се, че в една от тях е загинала жена му ли, дъщеря му ли. Никой не знае какво го е свързвало с жената, която е изчезнала. И никой няма представа как тя е била включена в експедицията.
— Значи той затова иска да замине с мен — по навик на глас си говоря сам.
— Може би — казва пазачът.
Не съм сигурен дали разбира добре за какво става дума. Гледам подозрително този дангалак. Какъв е изпъчен, колко официално чужд ми е.
— Откъде знаеш за тази жена? — питам го.
— Всички знаят.