Не съм сигурен дали разбира добре за какво става дума. Гледам подозрително този дангалак. Какъв е изпъчен, колко официално чужд ми е.
— Откъде знаеш за тази жена? — питам го.
— Всички знаят.
4
За първи път ми каза това, когато имах пристъп. Само че дали тогава съм бил болен? Дали и сега наистина съм болен?
— Трябва да повярваш в третото състояние на материята. Непознато за теб досега.
— Чувам те, Ейсие, но не те разбирам — викам. — Ейсие, какво става с очите ми?
Гледам съвсем трезво и настойчиво непроходимата, излъчваща жега девствена гора, но я виждам все по-неясно. А е достатъчно да протегна ръка, за да докосна хлъзгавите, дебели като питони лиани или облата кора на дърветата. Преплетените лиани, листата, короните на дърветата и проблясващото между тях небе престават да съществуват за зрението ми. Сякаш ги изтрива огромен парцал, без да остави подире си следа в никакъв познат земен цвят, просто изобщо в никакъв цвят. Струва ми се, че имам температура, че до тялото ми се е доближил невидим огън и го е обвил с плътно, парещо одеяло. Действителността се измъква изпод черепа ми, затова стискам клепачи и тутакси отварям очи възможно най-широко, за да прогоня безцветната мъгла, в каквато се превръща този напечен малък свят, това късче праджунгла, проклетият тропик, залепващ клепачите ми. Дишам тежко и плитко въпреки огромното усилие, а с всяко вдишване наливам в дробовете си гъбеста влага и се задавям с нея.
Проклет тропик, проклинам и учителите си, и по-възрастните си приятели, изсипващи непрестанно тук, в коритото на отдавна погиналата тропическа река-гигант течни маси, които би трябвало да напомнят условията от епохата, когато се е раждало човечеството, и да възкресяват от лабораторни отпадъци и музейни реликти тая въображаема, първична, кошмарна действителност. В този си вид тя никога не би могла да съществува естествено. Тя е фикция. В нея се излюпват от истински по-истински летящи гущери и змии, мамути с мечешки кожи и човекомаймуни, пеещи на своя панг-кянгов език.
Нощем се разнасят песни на този омайващ уж говор, чиито звуци вероятно са ехо от реални значения, излъчвани с мимика, танц, блясък на очите, гърлено хъркане и бог знае още какво. Човекомаймуните пеят и тази песен буди у нас, хората, чувства, които не можем да обясним.
Тя те кара да скочиш, да хукнеш, да бягаш и да се спираш, пак да бягаш, да се въртиш в кръг, и пак, и пак, в главозамайващо темпо, да заставаш на пръсти, да подскачаш.
От болестта не само зрението ми отказва да се подчинява. Преставам също да чувам и да възприемам света. Това е нещо съвършено ново — преди никога не съм изпадал в подобно състояние. Потъвам в слепота, в отсъствие на звуци и аромати, а присъствието на Ейсие долавям само в проблясъците на здрав разум, които стават все по-редки, все по-кратки: вечна яснота, в която виждам джунглата и преди всичко — досами мен — отчаяното лице на момичето. И веднага след това вече няма нищо.
Нищо ли? Наистина ли нищо, нали съм сигурен, че по някакъв начин непрекъснато усещам около мен нейното присъствие, нейната непрестанна грижовност и нейния страх. Да, със сигурност страх, който все повече ми се предава, страх за мен, който тя ми налага. Вероятно заради нея го долавям все по-ясно и разбирам какво иска да ми предаде тя с този страх. Разбирам безсловесния език на утехата:
— Трябва да повярваш в третото състояние, в третата форма на материята.
И това ми говори тя, тя, отгледана сред изкуствените условия на Корания, в експерименталния град, от който всеки може мигновено да се пренесе дори в анамарсианските зеленчукови градини под интензивните слънца-стени, вкарващи в дълбините на живите човешки и растителни тела новооткритите обхвати енергия, ускорители на мисленето, интензификатори на чувствата.
В какъв ли кръг на техническа авангардност е живяла, а е можела да живее и до днес моята Ейсие — в покрайнините на пустинята или в града-фабрика, града-мозък, града-стартова площадка, където узряват най-дръзновените човешки идеи? Милиони хора мечтаят да попаднат в този оазис на съзиданието, макар и за най-кратка екскурзия, а какво остава да си роден там, да се формираш, да израснеш, както пишеха някои, сред Красотата и Мъдростта, които създаваха и новата първичност. Далечната река с необятни водни маси, за която сега мечтаем, бе създадена именно в Корания, тази джунгла се роди от материята, изстрелвана оттам без отдих, на нови и нови порции, с безгласната артилерия, специално предназначена да подпомага акцията по по ставяне на нови слънца. Те ровят мъртвата земя с кинжалите на радиацията. А артилерията разхвърля, разпръсква парчетата от мъртвото тяло.