Ако можех, когато съм болен, знаейки за Ейсие, за нейното отчаяние и загриженост, да докосна дланта й, ако можех да я погледна в очите с пълноценен, остър поглед, различаващ ясно очертанията на предметите и хората, тя не би ме зовяла към това трето състояние на материята. И дума не би могло да става за това, ала когато болестта ме атакува, аз се страхувам, че никога вече няма да докосна Ейсие, а дори и да я докосна — ако я докосвам, защото се старая да го правя, — пак няма да почувствувам нищо. Така както не виждам и не чувствувам по време на пристъп нито джунглата, нито лианите, нито самия себе си.
— Какво искаш да кажеш — питам, — не разбирам за какво говориш?
— Ох, въпреки всичко прекрасно ме разбираш — внушава ми тя.
— Е, събуждай се, стани, ставай вече — казва. Събуждам се, ставам, усещам нейното докосване и целувката й на устните си; сред влагата на моята ръка и гъбестото обкръжение дланта й е единственият сух предмет тук.
Внезапно, в краткия проблясък, забелязвам необхватното богатство на света около нас — тази нечувана гъстота, тази смесица от животни, растения и животно-растения, които само електромагнитните прегради задържат на разстояние една протегната ръка от моята постеля.
Това ниско небе, бяло от двете слънца денем, синкаво при нощното светене само на изкуственото слънце. По него галопират облаци като гигантски бъчви. Търкалят се досами земната кора. Задавят с влага, задушават с масите семена, цветен прах и мехури на устремилата се към живот материя.
А Земята? Покрита с кървави рани, бълваща лава, разтърсвана и бучаща. Да, именно това е светът, за чието създаване гениалният биолог Едуардо Камило, лауреат на двете най-големи награди за откриване на влиянието на новите обхвати енергия върху живите организми, каза:
— Ето го най-драматичното преживяване на човечеството. Изграждаме тигел на живота, такъв тигел природата е създавала милиони години, преди в него да забълбукат първите същества. Ние, самозабравили се създатели, наивни демиурзи и смъртници, искаме в нашия тигел да покълнат нови същества само за десет или дори за пет години. Това е почти самоубийство.
Мариан Земайтис, президент на Унията на народите, с разчорлени коси викаше към събралите се тълпи и холовизионните камери:
— Джеймс Джинс, астроном от началото на миналия век, нарече нас, хората, плесен, случаен, скапан продукт. Наистина, до ден днешен не намерихме събратя по планетите и около звездите, затова напук на случайността ще си ги създадем сами — в нашата изкуствена и в същото време първична джунгла. Да живеят тези, които ще бъдат създадени!
Дори тук, откъснати от цивилизацията поради непрестанните електромагнитни бури, няколко пъти успяхме да видим на нашите цветни стереоприемници най-известните личности на планетата, включително хора на изкуството и звезди на холоекрана. Фотографираха се на фона на холограмите, които ние им бяхме изпратили още в самото начало, след приземяването.
Начело на експедицията беше Кардера. Него най-често го показваха в цивилизованата земя. Забавен за зрителите беше и неговият пръв заместник, Джото, който не използваше холокамери, а правеше с електронно перце удивителни, драматични рисунки на нашето ново обкръжение. Мен не искаха да ме показват, вероятно заради някогашните ми прегрешения и неотдавна прекъснатото изгнание.
През петия ден на експедицията цивилизацията свърши. Потоци лава се изсипаха в нашия лагер. Успяхме да се измъкнем навреме, а на екрана на портативния холовизор видяхме за последен път лицето на Ралф Паркър, най-изтъкнатия познавач на съществата от бъдещето. От уютната си лаборатория в Корания той ни крещеше да се отнасяме внимателно и с уважение към тази лава. Лавата, която в момента ни атакува, била според него магмата от старите фантазии на Станислав Лем. Такова беше последното предаване.
За мен атаката на магмата означаваше поражение — гледано отблизо, преживяно в паника. На другия ден изнесох на ръце Ейсие от кипящото, да, буквално кипящото временно жилище. И то само благодарение на случайното изригване на гейзер подземна вода. То ни раздели за миг от останалите членове на експедицията, от хората, които се сгърчваха в нажежения, замъглен въздух като пържени бъркани яйца.
Тя беше слаба, дребна и лека. Носех я на ръце в горящата джунгла, без да знам къде отивам и защо вървя. Ейсие се присъедини към нас в последния момент, качи се в кабината на втория колеоптер, с който тръгваше нашата експедиция. Отнасях се към нея с пълно безразличие, само дето не участвувах в заяжданията и подмятанията, които другите не й спестяваха. Защо е трябвало да се взема в това единствено по рода си, ужасяващо приключение младо и неопитно момиче? От всяка нейна дума, от всеки неин жест прозираше абсолютна липса на опит. А властите бяха отхвърлили хиляди подходящи кандидатури, за да предпочетат слабичката, незряла Ейсие.