Много от тези оскърбления достигаха до ушите на Ейсие. Колегите не се стесняваха много-много от нея. Джото изрази най-точно настроението от първите дни на експедицията, демонстрирайки една от своите драматични рисунки.
— Построихме едно изкуствено говно — каза той — и се радваме, че се пъхаме в тая гадост. Тъй че нищо чудно, дето заедно с нас тук се тикат и сополанковците.
Само Кардера се възмути:
— Оставете я на мира. Стига толкова. Вече не сме в цивилизования свят.
— Именно — отвърна Джото.
А аз улових погледите, които си разменяха Ейсие и Кардера. Той се държеше така, сякаш никога преди не я бе виждал. Не вярвах. Кардера би трябвало да познава добре целия колектив.
Това ставаше в първите дни, още в колеоптера и непосредствено след приземяването на блатистия терен, на островчето, избрано от бордовия компютър като изключително подходящо и безопасно място. През тези дни не можехме да се откъснем от грижовните пипала на старата цивилизация. Струваше ни се, че я носим тук триумфално за победа над примитивното, което човечеството бе излъчило от себе си и бе изолирало, за да срази веднъж завинаги цялото свое дяволско войнство. За да се родят от него с помощта на науката сублимирани, може би свръхчовешки същества. Тогава все още не чувствувахме отровния дъх на праджунглата.
Ако не бях спасил Ейсие, толкова тиха и безлична, никога не бих се свързал с нея. Внезапната, страшна смърт на другарите и заплахата за собствения ни живот, която ние двамата, оказали се случайно един до друг, срещнахме лице в лице, ни превърнаха в неразделна двойка. Когато кожата на другите гореше и се овъгляваше, аз притисках до голото си тяло нейната светла кожа. Под нея пулсираха страх и надежда.
— Защо ми говориш тези неща, защо ме утешаваш в болестта с някаква си трета форма на материята?
Виждам, чувствувам, докосвам. Значи ставам от ложето на болестта. В това ложе тя ме утешаваше на свой ред, чувствувайки пулсирането на моя страх и моята надежда под кожата.
— Сигурен съм, че болестта ще се върне, боя се, че ще се върне — казвам й, — че моята мъгла ще ни раздели.
Не за първи път нейните очи светват, сякаш изстрелват лазерен лъч.
Не вярвам, че нещо би могло и би успяло да ни раздели. Най-вече тук, откъснати от света, оставени само на собствените си сили.
Действително другите, оцелели от вулканичния погром, се държат настрана. Особено след като набих Джото, който предвожда шепата хора, напълно изгубени в праджунглата след страшната смърт на Кардера. Когато сграбчих Ейсие и се промушвах под гейзера, видях как език синьо-червена лава разтапя тялото му.
При катаклизма загубихме почти цялата апаратура, да не говорим за транспортните средства, специално подготвени за нашата експедиция. Те можеха да подскачат внушително на няколко десетки метра, а когато въздушните течения бяха благоприятни — и по неколкостотин метра, носейки се над короните на дърветата.
Дългата пура на колеоптера, стартиращ от всяко място, вертикално се търкаляше на фалшивия остров сред блатата, изпъстрени тук-там със стърчащи скални късове. Натрошена и частично заляна с още лепкава лава. Тази лава е навред, между начупените като кибритени клечки дървета с размерите на небостъргачи от американските метрополии. Ту магмоподобна, бълбукаща, сякаш дишаща, ту мъртва, като скулптура отпреди хиляди години. Нашият колеоптер, единственото транспортно средство за придвижване на дълги разстояния, с който се приземихме на островчето сред блатата, определено от нашия премъдър компютър като абсолютно безопасно, също е мъртъв реликт от цивилизованото минало.
От техническите устройства оцеляха само няколко портативни холовизора и, което е най-важното, цяла мрежа електромагнитни генератори заедно с мачтите. Те именно задържат на дистанция напиращото към нас гъмжило на тукашния живот.
Светът, в който навлязохме, пулсира с този живот. Сигурно не съм аз единственият сред нашите хора, който се възхищава от творците на този анклав и същевременно ги проклина. Това, което според нас щеше да стане най-много жалък отпадък на човешката цивилизация, се превърна в самобитен и самостоятелен обект. Осъденото, презряното и отхвърленото от човека като атавизъм, дивото, наследено от прадедите, което той пожела да потопи в конгломерата на стихиите, за да възникнат нови, непознати ценности, тук се оказваше зловеща мощ, мощ, стремяща се да унищожи своите създатели. Враждебната нагласа и стихията на праджунглата ни превърнаха много бързо от чудесно екипирани и въоръжени смелчаци, приучени да се справят с всеки враг, в група преследвани от страха безумци.