Не сме дори обречени. Паническият страх от праджунглата, нейното различие от всичко, което дотогава бяхме познавали като диво и брутално, побеждават човешкото у нас.
— Тази джунгла е творение на високомерието и лицемерието ни — каза Джото, когато след дълго лутане се примъкнах до него и петнайсетината млади учени, носейки на ръце изпадналата в безсъзнание Ейсие.
Но скоро след това, когато дъхът на праджунглата ни облъхна със своите пагубни миазми, когато се почувствувахме почти отровени от зловонното дихание на бурно възникващия и светкавично загиващ живот, никой от нас не поиска повече да обсъжда тази тема. Праджунглата, от която искаме да се измъкнем на по-цивилизована свобода, е тема-табу. Суеверно се страхуваме, че ако изречем дори само частица от истината за нашето съществуване, тя ще ни натика в миша дупка, ще ни вмъкне в кръга на окончателните решения.
Мълчим.
С маниакална упоритост се опитваме да стигнем до Голямата река. Знаем, че на другия й бряг би трябвало да бъде своеобразната граница между първичното и началото на цивилизацията. Непозната, въображаема граница. Когато колеоптерът се приземяваше, ни се струваше, че я виждаме отдалече, там долу. Земетресенията и серията вулканични изригвания биха могли значително да променят конфигурацията на терена, но онази зърната за миг гледка е нашата надежда.
Там горите са по-смирени, по-ниски, подобни на земните, изригванията на лава и камъни не достигат до тях, а само натрупват пепел по ливадите. А зад плътния ръб на разсечените с потоци гори вероятно се намират първите контролни станции. Безлюдни наистина, обслужвани от роботи. Но послушни, познати роботи. Някой от нас веднъж ги нарече домашни.
Роботите, предназначени да поддържат връзката с нас, прекъсната напълно след атаката на вулканите, сигурно са разположени нагъсто в пограничните станции отвъд Голямата река. Без капчица съмнение вярвахме, че е така. Това беше нашият спасителен пояс.
Искаме земни условия, искаме дом. В същото време Ейсие, измъкната от преддверието на ада, спасена по чудо, проявява твърде слаб ентусиазъм към бягството ни. Напротив, с тези свои лазерни светкавици в очите тя често се вслушва в песните на човекомаймуните и шума на летящите гущери, които придвижват своите тежки туловища все по-близо до мрежата от електромагнитни прегради.
Всяка вечер, когато след залеза на естественото слънце температурата поспада, варим на енергетичните кубчета убитите птици. За съжаление тези кубчета, тези генератори на лъчение, постепенно се изчерпват, нали загубихме всички преобразуватели на енергия. От нея ни остана само скритото в кубчетата. Нищичко повече.
Затова още отсега треперим какво ще се случи, когато няма да можем да ловуваме и ще останем без глътка топла храна. След катастрофата, след сблъсъка със зноя на пламъка никой не се осмелява да вземе огън от дърветата, повалени от гръм. А бурите тук са толкова необуздани, че водата често разкъсва защитните стени на бунгалата ни.
Загубихме своите черупки, дрехите, апаратите и оръжията си. Чувствуваме се все повече беззащитни уроди, недостойни за човешко име.
— Колко лесно е да се унищожи човешкият род — казвам на Ейсие, само пред нея имам смелост да говоря така. — В този хаотичен тигел разумът изглежда смешен, анахроничен, излишен.
— Кожа не ни е нужна — казва тогава Ейсие.
— Какво говориш, момиче — тъкмо плъзгам пръсти по нейната свежа, реагираща на всяко докосване кожа.
— Обичам да ме галиш така — шепне тя. Гласът й се задавя от страст.
Сменяме се на няколко часа. Единият екип си почива, а другият бавно премества лагера с няколко десетки метра напред. Редуваме се. Само да сме по-близо до Голямата река. Рядко се срещам с Ейсие насаме. Джото ни кара да работим здравата. Ейсие не е доволна от това бързане.
Една вечер, докато я чакам, към мен докуцуква Джото, който влачи, буквално влачи Ейсие — съпротивляваща се, пребита, моята Ейсие. Хвърлям се върху него и го повалям на земята. И Ейсие се е строполила. Чувам я да диша хрипливо в жегата.
Другарите ни разделят.
Лицето на Джото е бледо, бяло почти колкото небето, което едва се вижда през облаците над нас. Но не от страх, нито от ударите на пестниците ми.