— Те видяха — крещи той, — те видяха! — И сочи стената от наредени зад него тела. — Тя разреждаше генераторите. Тя — езикът му се заплита. Към колана му са привързани енергетични кубчета, от тези, с които работят нашите оцелели защитни устройства. Преди всичко те. Младите учени напират към мен и Ейсие. Джото демонстрира кубче след кубче. Съвсем изпразнени от енергия.
Ейсие гледа заедно с другите и казва спокойно:
— Не умея да обслужвам добре лъчеметите. Зареждах кубчетата, когато ме нападнаха летящи гущери.
— Не е истина. Наблизо не видях нито един. Лъжеш. Тя удави цялата енергия в блатото. Просто биеха светкавици.
— Изкуствената буря изплаши гущерите — по детски пояснява Ейсие.
— Ти си се побъркала, побъркала си се — ругая я грубо, за първи път, откакто я спасих.
Ала тя реагира странно — започва да танцува в необичайния ритъм на псевдопесните на човекомаймуните. Песента звучи гръмко, сякаш идва от най-близкия клон на дървото, до което съм се опрял. Утре този гигант няма да бъде в центъра на лагера. Под напора на праджунглата преместваме границата, определена от електромагнитните мачти. С нарастващо усилие изсичаме тясна пътечка в посока на Голямата река.
— Там, отвъд нея, съвсем не ни чака спасение — повтаря ми всеки ден Ейсие.
Гледам я как танцува, спомням си нейните думи. И обвинението на Джото.
Песента звучи все по-наблизо. Но пеещото животно не се вижда. Това е вик, който ни кара да скочим и да тръгнем в кръг. Да спираме, да бягаме, пак да обикаляме в кръг.
Джото и другите вече последваха танцуващата Ейсие. Само аз се мъча да устоя на непреодолимото желание. А се съпротивлявам, за да я гледам. Нея, Ейсие.
По-силно от звуковете, които е невъзможно да повториш, ме поразява леката й, подвижна фигурка. Докосва ли изобщо земята с нозете си?
Отново само при вида й ме изпълва радост, изчезва това, което е сторила, което е искала да стори. Забравям обвиненията на Джото. И той, и колегите сигурно също са ги забравили. Носят се — тромави, смешни, с невиждащи очи, с крачка на лунатици, подир безтегловната и устремена Ейсие. Ревността ме жегва — забелязвам как в унеса на танца моите колеги се доближават до нея, докосват при разминаване кожата й, улавят ръцете й и ги вдигат високо. Завъртане, завъртане, бяг, внезапно спиране на ускорените тела с опасност от падане. Никой не пада, завъртане, докосване на кожата, повдигане на преплетените длани.
— Стига!
Спират се малко по-продължително, отколкото в танцовото заслепение, и застават като истукани. С още несвестни лица. Тогава грабвам Ейсие, отнасям я в края на лагера, в бараката, която вече едва се забелязва. Вечер. Знам, че естественото слънце е залязло. Притъмнява, макар острият блясък на изкуственото все така да сипе жар. Почернява от насекоми. За тях промяната в температурата е сигнал за атака върху лагера. Със светкавици, сякаш беснее буря. Само да успеем да влезем преди тях.
Ръчният компютър, който поглеждам машинално, показва, че няма нищо страшно — обичайното нападение на насекомите. Само това. Магнитните прегради действуват. Праджунглата реве от ловни страсти.
— Ти си откачила — казвам на Ейсие.
— Съвсем не.
— Нарочно ли съсипваше генераторите?
— Нищо ли не искаш да разбереш?
Повдига се на пръсти и шепне, потривайки носа си в моя:
— Бих желала да остана тук, с теб.
— Да останеш тук?
Не искам да я разбера, а може би я обвинявам несправедливо? Не искам да разбирам, не искам! Наистина се е побъркала.
5
Единственият шанс за спасение е да преместваме лагера крачка по крачка. Най-напред трябва на всяка цена да се доберем до Голямата река. Да я прегазим или преминем с плуване, да излезем на ничия земя, а оттам — във владението на земните станции, обслужвани от роботи.
Разчитаме, че достигането на коя да е от тези станции ще ни даде възможност да се свържем с органите на Унията на народите. А те ще се погрижат как да ни спасят по-бързо. Разбира се, този шанс е единствен на хиляди или милиони, трудно е да се изчисли.
Всеки ден правим екскурзии, така ги наричаме, оставяйки на стража в лагера един колега. Останалите трябва усилено да се трудят, за да прочистят пътеката. След час работа пред нас се изпречва гъмжило, което не само прегражда пътя, но и въпреки действието на генераторите напира към работещите с нарастваща от ден на ден сила. Към нас напират огромните туловища на тромавите, но яки човекомаймуни, над главите ни пикират летящи гущери и змии, като че искат да ни изметат от лицето на Земята с дългите си опашки. Хиляди дребни мушици се пъхат в очите и ушите ни. Невидими насекоми или растителен прашец се впиват в кожата на милиони места, предизвиквайки непоносим сърбеж.