Черните маймуни с ослепително бели муцуни хвърлят по нас камъни или нещо, което прилича на камъни. За съжаление не можем да изследваме състава на тези снаряди поради липса на апаратура и съответното количество енергия. Остава ни да се спасяваме с бягство. Стреляме нарядко, за да не изчерпим бързо енергията от лазерните лъчемети.
Днес някакво едро животно, улучено от лъчите, падна право в краката ми. Човекомаймуна, женска, с грамадни бели гърди, на които, вкопчило се в зърното, висеше лъскаво бебе. Изпълних се с паническа погнуса и едновременно — с неудобство и жалост. Избягах, препъвайки се в буците пръст и лианите. Само спасителният ток на електромагнитната граница ми позволи да се съвзема след шока.
Със заучен жест пипнах персоналния часовников изключвател и се озовах в лагера, където всичко е като отвън — единствено напорът на праджунглата е по-слаб. Наистина в лагера си имаме „свои“ отвратителни човекомаймуни, живеещи по дърветата, „свои“ летящи гущери, „свои“ черни маймуни с бели-беленички лица, но в пулсиращия ритъм на лъчението те са немощни и миролюбиви. Остатъците от изкуствената електромагнитна атмосфера, пренесена сякаш направо от улиците на Корания, потиска агресивността — на животните и нашата.
Така поне ни се струва — че настъплението на всичко живо към нас е вид агресивност, а не естествен белег на този живот, възникнал тук сред вулканичните изригвания и отпадъците от органична материя.
Първите дни разглеждахме подробно различните образци на убити животни, растения или животнорастения. Да вземем например големите цветя. В търсене на храната си, каквато са за тях прозрачните и като че ли празни отвътре тумбести мухи, те могат да разтворят изведнъж и с невероятна скорост короната от цветни листенца, превръщайки я в кръвожадна паст. Птиците, с които се храним всеки ден, защото ги ловим лесно с нагласените на минимална мощност еднолъчеви лазери, имат вътре в телата си нещо като ядро от органични отпадъци — отпадъци от материята, изстрелвана чрез специалната артилерия в тукашната почва чак от Корания. Така е и с цветята, и с другите живи същества, които успяхме да изследваме.
Мисля, че след полученото от вулканите, от човешките боклуци и мечти най-обещаващо и най-обезпокоително изглеждат човекомаймуните. Когато гледах плоското лице на убитата с лазерния пистолет самка, когато видях носа й, остър като човка и стигащ почти до също тъй остро извитата към него челюст, си припомних пробутваните от науката рисунки на първобитните хора или на човекоподобните маймуни от епохите, предхождащи появата на хомо сапиенс.
По външен вид онези полумаймунски същества, чиито образи учените реконструираха въз основа на откриваните скелети, нямаха нищо общо с тукашните човекомаймуни.
Дали те мислят като хората? Ала какво изобщо значи да мислиш като нас? Дали кучето мисли, дали дърветата мислят по някакъв начин, или съзнанието, че съществуваме, съзнанието за пространство и време е само наше качество? В такъв случай откъде идва тази агресивна позиция на всичко, което живее тук, спрямо нас? Откъде се е взело у нас чувството, че ако ги допуснем до себе си, в непосредствена близост до телата ни, тези разнородни същества от праджунглата биха ни помели от лицето на Земята, биха ни унищожили за части от секундата?
— Защо разреждаше акумулаторите? — още веднъж питам Ейсие, като си налагам да изговарям думите бавно и спокойно. Стоим един срещу друг и аз внезапно разбирам, че въпреки цялата необикновеност и трагичност на положението, в което сме се заплели, и двамата изпитваме радост от близостта ни. Тя смъква комбинезона си. Тутакси забравям къде се намирам, а бъдещето с всичките му заплахи изчезва. Ейсие отговаря:
— Искам винаги да бъдем само двамата, винаги двамата.
Думите й пак прозвучават детински. Престъпният смисъл на казаното се губи в устата й. Може и да е права: земната любов не изисква от хората нищо друго, освен да се уединят, дори срещу най-ужасната цена.
— Ейсие, помисли, помисли поне за това, че когато останем без последните остатъци от изкуствената преграда, праджунглата ще ни погълне, че ще унищожим не само ония — кимвам към колибата на Джото и неговите подчинени, — но и самите нас.
Милвайки ме по цялото тяло, от главата до петите, със своята мекичка ръка, с пръсти, от които изскачат искри, тя казва тихо и убедително:
— Нито ти, нито аз, изобщо никой от нас вече не познава света, който напуснахме.